Ан Райс - Интервю с вампир

Аз затворих вратата на апартамента точно когато тя сваляше пелерината си и пръскаше златни капчици вода, като тръскаше косата си. Панделките на бонето ѝ бяха разхлабени и аз изпитах силно облекчение, когато видях детската рокля, панделките и нещо възхитително успокоително в ръцете ѝ — малка порцеланова кукла. Клодия не обелваше нито дума; занимаваше се с куклата, чиито крачета звънтяха като езиче на камбанка, прикрепени на куки под бухналата рокля.

— Виж, това е кукла дама — каза ми накрая и ме погледна. — Виждаш ли, това е кукла дама.

Остави куклата на тоалетката.

— Е, и какво? — попитах аз.

— Една жена я направи — каза тя. — Тя прави кукли деца, само кукли деца, има цял магазин с тях, но аз ѝ казах, че искам кукла дама.

Това беше много странно, дори загадъчно. Тя седеше и гледаше куклата, а по челото ѝ бяха полепнали мокри кичури коса.

— Знаеш ли защо я направи за мен? — попита след малко.

В този миг ми се прииска в стаята да имаше сенки, за да мога да се отдръпна от светлината на огъня и да не стоя на леглото като на огромна сцена, от която гледам Клодия и отраженията ѝ в огледалата — безброй бухнали ръкави.

— Защото си красиво дете и тя е искала да те зарадва — казах аз, а гласът ми прозвуча някак чужд.

Тя се засмя беззвучно.

— Красиво дете — повтори и ме погледна. — Все още ли ме мислиш за такова?

Отново сведе лице, защото се заигра с куклата. Пръстите ѝ притискаха мъничкото плетено деколте и се плъзгаха към порцелановите гърди.

— Да, аз приличам на детските кукли, аз съм кукла дете. Трябваше да я видиш как работи в магазина си. Приведена над своите кукли, всички с едно и също лице, с едни и същи устни.

Тя докосна горната си устна. Изведнъж ми се стори, че стените потрепериха, а отраженията ѝ в огледалата се размазаха, сякаш самата земя въздъхна от дъното на недрата си. По улицата отекваше тропотът на карета, но някъде много далеч. Тогава видях какво прави тя: притискаше едната си ръка към устните си, а с другата чупеше куклата — стискаше я така силно, че тя хрущеше и се чупеше на малки парченца, които падаха от окървавената ѝ ръка на килима. Извърнах глава, но продължавах да я виждам в наклоненото огледало над огъня, виждах как ме оглежда от глава до пети. Отражението ѝ тръгна право към мен и се приближи до леглото.

— Защо извръщаш очи, защо не гледаш към мен? — попита тя нежно, със сребърно гласче. Но после се засмя съвсем по женски и каза: — Нима си мислеше, че вечно ще остана твоя дъщеря? Да не би да си глупак, баща на глупците?

— Не ми харесва тонът ти… — отговорих аз.

— О… така ли. — Виждах я само като пламък с крайчеца на окото си — златистосин пламък.

— А какво мислят те за теб? — попитах аз възможно най-внимателно. — Какво мислят за теб хората по улиците? — И направих жест към отворения прозорец.

— Много неща. — Тя се усмихна. — Много неща. Хората са много добри в намирането на обяснения за всичко. Виждал ли си джуджетата в лунапарка и в цирка, изродите, за които хората плащат, за да им се посмеят?

— Аз бях само чирак на магьосника! — избухнах внезапно, не можах да се сдържа. — Само чирак! — Исках да я докосна, да погаля косата ѝ, но се страхувах от нея, гневът ѝ тепърва се разгаряше.

Тя обаче пак се усмихна, дръпна ръката ми в скута си и я притисна към тялото си.

— Да, само чирак — засмя се отново. — Искам да ми кажеш само едно, само едно нещо от висините на твоето величие. Какво е… какво е да правиш любов?

Отдръпнах се от нея и трескаво започнах да търся пелерината и ръкавиците си.

— Е, нима не помниш? — попита тя съвършено спокойна, когато хванах месинговата дръжка на вратата.

Спрях, защото чувствах погледа ѝ на гърба си. Срамувах се. Обърнах се, сякаш сам се питах накъде съм се запътил.

— То е съвсем мимолетно — казах, като се опитвах да не срещам погледа ѝ. Очите ѝ бяха мразовито сини. Сериозни. — И… рядко се постига в цялост… усещането е много силно и бързо отминава. Мисля, че е нещо като съвсем бледо подобие на убиването.

— О… А болката, която ти причинявам сега, тя също ли е бледо подобие на убиването?

— Да, мадам — отвърнах. — Мисля, че е точно така.

Поклоних се бързо и ѝ пожелах лека нощ.

Дълго след като се отдалечих от хотела, не можех да забавя крачка. Бях прекосил Сена. Търсех мрака. Исках да се скрия от Клодия и от чувствата, които назряваха в мен, от огромния, поглъщащ ме страх, че съм съвършено неспособен да я направя щастлива, или пък да ощастливя себе си, като доставя удоволствие на нея.