Ан Райс - Интервю с вампир

— В крайна сметка, какво може да е нужно да се създаде такова чудовище? — продължи тя. — Колко ли капки от твоята кръв трябва да се смесят с човешката… и какво сърце би издържало първата атака?

Усещах, че се взира в лицето ми, но останах неподвижен, със скръстени на гърдите ръце. Продължавах да гледам през прозореца.

— Бледата Емили и нещастният англичанин… — продължаваше Клодия, въпреки че лицето ми се разкриви от болка. — Техните сърца бяха слаби и те умряха по-скоро от страх пред смъртта, отколкото заради загубата на кръв. Самата мисъл ги уби. Но какви сърца биха оцелели? Сигурен ли си, че не си създал цял легион чудовища, които бродят инстинктивно по твоите стъпки? Колко ли дълго оцеляват сираците, които оставяш след себе си — ден, седмица, — преди слънцето да ги превърне в пепел или пък някоя от смъртните им жертви да ги отнесе със себе си?

— Престани — умолявах я аз. — Ако само знаеше колко ясно си представям всичко, за което говориш, би спряла на мига. Казвам ти, че никога не се е случвало подобно нещо! Лестат беше изпил кръвта ми и ме докара до прага на смъртта, за да ме направи вампир. А после ми даде да пия от неговата кръв, смесена с моята. Ето така се прави!

Тя се обърна и се вгледа в ръцете си. Мисля, че въздъхна, но не съм сигурен. После вдигна пак поглед към мен, огледа ме от горе до долу, преди накрая да срещне очите ми. Като че ли се усмихваше.

— Не се страхувай от моя интерес — каза ми тихо. — Все пак последното решение винаги е твое. Не е ли така?

— Не разбирам — отвърнах, а тя се изсмя студено и ми обърна гръб.

— Не можеш ли да си го представиш? — попита съвсем тихо. — Сборище на деца вампири. Само на това съм способна…

— Клодия — измърморих аз.

— Спокойно — отвърна тя рязко, но отново съвсем тихо. — Просто искам да кажа, че колкото и да ненавиждах Лестат…

— Какво? — прошепнах аз. — Продължавай.

— Колкото и да го ненавиждах, с него бяхме… някак завършени. — Тя ме погледна и клепачите ѝ потрепнаха, сякаш и най-лекото повишаване на гласа ѝ я беше разстроило така, както разстройваше и мен.

— Не, само ти беше завършена — казах аз. — Защото двамата бяхме до теб, от самото начало.

Тя се усмихна, но може и така да ми се бе сторило. Наклони глава, а очите ѝ се движеха под миглите, напред-назад, напред-назад.

— И двамата бяхте до мен. Представяш ли си го, както си представяш всичко останало?

Спомнях си една отдавна отминала нощ толкова живо, сякаш още не беше свършила. Тогава тя беше отчаяна и бе избягала от Лестат, който я накарал да убие една жена на улицата. Клодия отстъпила ужасена. Сигурен съм, че жената ѝ е напомнила за майка ѝ. Тя избяга и аз я открих в дрешника, под жакетите и палтата, плачеше, прегърнала куклата си. Седнах до нея и започнах да ѝ пея. Тя се взираше в мен, без да пуска куклата, сякаш сляпо се опитваше да заглуши болка, която още не можеше да разбере. Можеш ли да си го представиш — онзи разкошен дом, светлините на лампите и един баща вампир пее на своята вампирска дъщеря? Само куклата беше с човешко лице. Само куклата.

— Трябва да се махнем оттук! — каза ми Клодия сега, сякаш това ѝ беше хрумнало току-що и трябваше да се извърши незабавно. Беше притиснала ухото си с длан, за да го предпази от някакъв ужасен звук. — Да се махнем от пътя, изминат дотук, и от това, което виждам сега в очите ти само защото изказах на глас мислите си…

— Прощавай — казах ѝ възможно най-нежно и се откъснах от видението на онази стая, на онзи стар дрешник и от изплашеното чудовищно дете и моя чудовищен глас. А Лестат, къде беше Лестат? Някой драсна кибритена клечка в другата стая и по стените затанцува сянка, когато светлина се появи там, където царува само мракът.

— Не, ти ми прости… — отвърна тя сега, в малката хотелска стая близо до най-великата столица на Западна Европа. — Трябва да си простим взаимно. Но няма да простим на него; виждаш ли какво става с нас без него.

— Просто сме много изморени и всичко ни се струва страховито… — казах аз едновременно на нея и на себе си, защото нямаше на кого другиго да говоря на този свят.

— Да, но на това трябва да се сложи край. Започвам да разбирам къде сбъркахме. Трябва да пропуснем Виена. Имаме нужда от нашите хора, които говорят на нашия език. Искам да отидем в Париж.

Самото споменаване на Париж ме изпълни с трепет и удовлетворение и това беше невероятно. Усещах, че облекчението е съвсем близо. Изумих се не само от емоциите си, но и от факта, че почти бях забравил за това.