Ан Райс - Интервю с вампир

— Но какви бяха тези същества? Защо не бяха като вас? — попита момчето с изкривени от отвращение устни. — Не разбирам. Как е възможно да са били толкова различни от вас и Клодия?

— Имах свои предположения по въпроса. Клодия също. Но основното чувство тогава беше отчаянието. Отчаяние и неизменен страх, че сме убили единствения вампир, който прилича на нас — Лестат. Това ни се струваше непоносимо. Нима той бе притежавал мъдростта на заклинател, или пък силите на вещица… Може би по някакъв начин бе успял да опази разума си от силите, които управляваха онези чудовища. Не, аз знаех, че той си беше просто Лестат, такъв, какъвто ти го описах — лишен от всякаква мистерия, границите на възможностите му ми бяха напълно познати, както и силата на чара му. Имах чувството, че нощите в Източна Европа са създадени специално за да мисля за него. Понякога усещах присъствието му така осезателно, сякаш току-що е напуснал стаята и звукът на гласа му още не е затихнал. Имаше нещо странно успокоително в това. Неволно си представях лицето му — не каквото беше в нощта на пожара, а преди това — каквото беше през последната нощ, която прекарахме заедно у дома. Ръката му играеше лениво по клавишите на пианото, а главата му беше наклонена на една страна. Когато осъзнах какво означават всички тези мисли, аз почувствах болка. Исках той да е жив! По време на мрачните нощи в Европа осъзнах, че Лестат е бил единственият вампир, който някога ще открия.

Клодия обаче беше заета от доста по-практични мисли. Тя непрестанно ме караше да разказвам за случилото се в хотела в Ню Орлиънс в нощта, когато я превърнахме във вампир. Постоянно преповтаряше този процес и търсеше някакво обяснение защо създанията, които срещахме из селските гробища, са лишени от разум. Ами ако след като е пила от кръвта на Лестат, тя беше положена в гроб и погребана, докато свръхестествената жажда за кръв я накара да счупи каменната врата на криптата, какво би се случило с разума ѝ тогава, в този преломен момент? Тялото ѝ сигурно щеше да се съхрани и след смъртта на разсъдъка. Тя щеше да броди из света и да се храни със смъртните, като създанията, които бяхме срещнали. Това беше нейното обяснение на загадката. Само че оставаше въпросът какво ги беше превърнало във вампири, откъде започва всичко. Клодия не можеше да обясни това и то ѝ даваше известна надежда, макар че аз вече не хранех илюзии. Чувствах само изтощение.

— Те умножават своя вид, това е ясно, но откъде се е започнало? — питаше тя. А после, в предградията на Виена, ми зададе въпрос, който никога не бе изричала. Дали мога да направя онова, което Лестат беше сторил с двама ни? Защо да не създадем друг вампир?

Отначало дори не я разбрах, толкова се отвращавах от този въпрос, че той събуждаше в мен неимоверен страх. Не исках да осъзная един силен импулс в себе си. Преди години, когато попаднах под очарованието на Бабет Френие, самотата ме бе накарала да мисля за подобна възможност. Но тогава се постарах да потисна това желание като нечиста страст. Опитвах се да страня от смъртните. Убивах само непознати. Англичанинът Морган беше в пълна безопасност с мен, защото го познавах, както познавах и Бабет. И двамата ми бяха причинили много болка. Дори не си помислях да отнема живота им. Защото животът в смъртта е нещо чудовищно. Извърнах се от Клодия и не ѝ отговорих. Тя се ядоса и беше нетърпелива, но не можеше да понесе подобно пренебрежение. Приближи се до мен, погали ме и ме погледна така ласкаво, сякаш наистина беше моя любяща дъщеря.

— Не мисли за това, Луи — каза ми по-късно, когато се бяхме настанили в малък хотел в покрайнините. Стоях до прозореца и гледах далечните светлини на Виена. Нямах търпение да ида в града, да съм отново сред цивилизацията. Нощта беше ясна и от града се издигаше мараня.

— Нека успокоя съвестта ти, макар че аз самата не знам какво е съвест — каза тя в ухото ми и ме погали по косата.

— Направи го, Клодия — отговорих ѝ. — Успокой съвестта ми. Кажи ми, че никога няма да говориш за това отново.

— Не искам още сираци като нас! — каза тя твърде бързо. Явно думите ми я бяха ядосали. Отношението ми я ядосваше. — Искам отговори, искам знание. Но, Луи, сигурен ли си, че не си го правил, без да разбереш?

Отново не можах да схвана думите ѝ и сигурно съм я погледнал неразбиращо. Исках само да млъкне и да остане до мен, да живеем във Виена. Пригладих косата ѝ назад, докоснах дългите ѝ мигли и се извърнах към светлините.