Ан Райс - Интервю с вампир

Чудя се дали изобщо разбираш какво имам предвид. Сега не мога да ти обясня добре защо това, което изпитвам към днешния Париж, няма нищо общо с чувствата ми към този град тогава, в онзи час. И все пак дори сега, когато мисля за него, изпитвам нещо подобно на тогавашното щастие. Сега по-добре отвсякога осъзнавам, че никога няма да позная щастието и че дори не го заслужавам. Не копнея за него. И все пак споменаването на Париж ме кара да се чувствам щастлив.

Често ме боли от красотата на смъртните, величието на техните творения ме изпълва с онзи болезнен копнеж, който изпитах и във водите на Средиземно море. Но Париж, Париж ме привличаше неудържимо и аз забравих за всичко друго. Забравих, че съм прокълнато неутешимо същество в човешка кожа и човешки дрехи. Париж беше по-завладяващ и по-лечебен за мен, отколкото можех да си представя.

Той беше майката на Ню Орлиънс, не бива да забравяш това. Той беше дал живот на Ню Орлиънс и на неговото население. А Ню Орлиънс се стремеше да се превърне във втори Париж. Но въпреки че беше красив и оживен, той беше много крехък. В него винаги си оставаше нещо диво и примитивно, нещо, което застрашаваше екзотичния и изтънчен живот както отвътре, така и отвън. Нито сантиметър от дървените улици и нито една тухла от претъпканите испански къщи не бяха защитени от яростта на дивото, което вечно заплашваше града и беше готово да го погълне. Урагани, наводнения, трески, чума — влажният климат на Луизиана разяждаше безмилостно всяка дъска и каменна фасада и градът беше като някакъв плод на въображението на хората, които се опитваха да оцелеят; мечта, поддържана с ежеминутните усилия на силната, макар и неосъзната колективна воля.

Но Париж, Париж беше цял и цялостен, отделна вселена, издълбана и съхранявана от историята. В ерата на Наполеон той се издигаше с величествените си сгради, масивните си катедрали, широките си булеварди и древните, извити улички — огромен и неразрушим, като самата природа. Той приютяваше всичко, неговото изменчиво и омагьосано население изпълваше галериите, театрите, кафенетата и раждаше нови и нови гении, светци, философи и войнолюбци, пораждаше жизнерадост и твореше най-изящното изкуство. Сякаш целият свят извън Париж тънеше в мрак и всичко изящно, всичко красиво, всичко важно достигаше своя разцвет именно в Париж. Дори царствените дървета, които красяха и заслоняваха улиците, бяха въплъщение на духа на този град — а водите на Сена се виеха сдържани и красиви през самото му сърце. Сякаш самата земя на това място беше така оформена от кръвта и съзнанието, че вече беше престанала да бъде земя и бе станала Париж.

Ние отново бяхме живи. Отново обичахме и аз бях в такава еуфория след онези мрачни и безнадеждни нощи из Източна Европа, че се предадох напълно, когато Клодия реши да се преместим в хотел „Сен Габриел“ на Булеварда на Капуцините. Той беше смятан за един от най-големите хотели в Европа. В сравнение с огромните му стаи нашата стара къща в Ню Орлиънс изглеждаше съвсем малка. Взехме един от най-хубавите апартаменти, чиито прозорци гледаха към осветен от газените фенери булевард с асфалтирани тротоари, по които постоянно се разхождаха хора, а потокът от карети по платното беше безкраен. В тях се возеха разкошно облечени дами и техните кавалери на път за операта, оперетата, за някоя балетна или театрална постановка, за някой бал или прием в Тюйлери.

Клодия ми изложи съображенията си за тези огромни разходи внимателно и много логично, но аз виждах, че вече ѝ омръзва да получава всичко чрез мен. Това я изморяваше. Този хотел, каза ми тя, ни осигурявал пълна свобода и нашите нощни набези щели да останат незабелязани в този постоянен поток от европейски туристи. Стаите ни щели да бъдат поддържани от анонимни слуги, а огромната цена ни гарантирала дискретност и сигурност. Но имаше и още нещо. Друга, по-важна за нея причина.

— Това е моят свят — обясни ми тя, като седна на малко кадифено кресло пред отворения балкон, за да гледа как дългата редица карети спират една по една пред вратите на нашия хотел. — Искам всичко да е така, както го харесвам. — Говореше сякаш на себе си.

И наистина всичко беше по неин вкус — зашеметяващи тапети на рози със златни украси, изобилие от всякакви дамаски и кадифени мебели, бродирани възглавници и копринени декорации за огромното легло с четири колони. На мраморната лавица над камината всеки ден се появяваше букет рози, а преграденият със завеса будоар беше пълен с инкрустирани масички, които се отразяваха до безкрай в наклонените огледала. Накрая Клодия обгради високите френски прозорци с истинска градина от камелии и папрат.