Ан Райс - Интервю с вампир

— Когато пристигне отецът, кажете му, че вампирът е мъртъв, а после го нахранете и го помолете да ме почака — казах накрая.

Жената се прекръсти.

— Нали разбирате, че не можех да разкрия мисията си пред вас, преди вампирът да бъде… — започнах аз, а тя веднага закима.

— Да, да, но вие не сте свещеник… ами детето?

— Не съм свещеник, просто съм вещ в тези неща. Нечестивите не могат да ме победят — отвърнах аз и спрях, защото вратата на малкия салон зееше отворена. На дъбовата маса имаше само бял квадратен чаршаф.

— Вашият приятел хукна през нощта навън… полудя — каза ми жената и заби поглед в пода.

Аз само кимнах.

Веднага щом затворих вратата на стаята си, чух виковете им. Имах чувството, че всеки хукна в различна посока. После прозвуча тревожен звън на църковна камбана. Клодия се беше изплъзнала от прегръдките ми и се взираше мрачно в мен, докато залоствах вратата, а сетне бавно издърпах резето на прозореца. Ледена светлина нахлу в стаята. Клодия още ме гледаше и след миг се приближи до мен. Обърнах се и видях, че е протегнала ръка.

— Ето — каза тя.

Явно съм изглеждал много зле. Чувствах се толкова слаб, че лицето ѝ потрепваше пред погледа ми, а сините ѝ очи танцуваха по белите ѝ бузи.

— Пий — прошепна тя и се приближи. — Пий! — И протегна меката си нежна китка към мен.

— Не, знам какво да направя, нима не съм го правил и преди? — отвърнах аз, а тя залости прозореца и тежката врата. Помня, че коленичих до малкото огнище и огледах стените. Зад варта те бяха изгнили и поддаваха под пръстите ми. Юмрукът ми лесно хлътна в стената и един отломък се заби в китката ми. Помня как опипвах в тъмното и хванах нещо топло и пулсиращо. Студен влажен въздух облъхна лицето ми и аз потънах в мрак. Имах чувството, че ме облива вода, която се просмуква през пробитата стена. Стаята вече я нямаше. Аз пиех от някакъв несекващ извор на топла кръв, която се изливаше в гърлото ми и захранваше пулсиращото ми сърце, а после потичаше по вените, за да стопли кожата, смразена от тази мрачна, ледена вода. Внезапно пулсациите на кръвта намаляха и цялото ми същество се възпротиви на това. Сърцето ми бумтеше и аз се опитвах да накарам и другото да забие заедно с него. Усетих как се издигам, сякаш плавам в мрака, а после и самият мрак започна да чезне като пулсациите на кръвта… Нещо се мержелееше пред очите ми, трептеше леко, придружено от глух звук на стъпки по стълбите, по дъсчения под, тракане на колела, тропот на подкови, някакво дрънчене. Виждах малка дървена рамка, а в нея фигурата на мъж. Беше ми познат. Познавах тази дълга, стройна фигура, черната вълниста коса. После видях и зелените очи, които се взираха в мен. Мъжът стискаше нещо в зъбите си — нещо огромно, меко и кафяво, което притискаше с две ръце към устата си. Това беше плъх. Огромен отвратителен кафяв плъх с изпънати крака и зейнала уста. Голямата му опашка се беше навила. Мъжът извика, хвърли го на пода и се втренчи в него с ужас. От устата му течеше кръв.

Някаква светлина ме заслепяваше. Опитах се да отворя очи и видях, че цялата стая сияе. Клодия беше точно до мен. Но вече не беше малко дете, а много по-голяма и ме дърпаше към себе си. Беше коленичила, а аз я прегръщах през кръста. Спусна се мрак и аз я притеглих към себе си. Всичко свърши. Някаква скованост плъзна по крайниците ми, заменена след миг от парализата на забравата.

Така беше из цяла Трансилвания, Унгария и България. Във всички тези страни селяните знаеха за съществуването на живи мъртъвци и разказваха много легенди за вампири. Всеки вампир, когото срещахме, се оказваше безмозъчен труп.

— Безмозъчен труп? — попита момчето.

— Да, винаги — отвърна вампирът. — Макар че рядко се натъквахме на тях. Понякога само ги гледахме отдалеч. Вече бяхме свикнали с тромавата им походка, волските глави и приведени рамене, с гнилите им разпарцаливени дрехи. В едно селце вампирът беше жена — беше мъртва вероятно от няколко месеца; селяните я бяха видели и знаеха точно коя е. Тя стана повод надеждата ни да се събуди отново след срещата с чудовището в Трансилвания. Тази надежда обаче бързо се стопи. Жената избяга от нас в гората, а ние я гонихме и се опитвахме да я хванем за дългата черна коса. Белите ѝ погребални одежди бяха просмукани със засъхнала кръв, а пръстите ѝ бяха целите в пръст от гроба. Погледът ѝ обаче беше съвсем празен — очите ѝ приличаха на две локви, които отразяваха луната. Никакви тайни, никакви истини, само отчаяние.