Ан Райс - Интервю с вампир

— Клодия — извиках я аз и тя се пробуди. Изглеждаше така мрачна, както рядко я бях виждал дотогава. Посочи ми човека, който лежеше близо до стената на кулата. Той не помръдваше, но знаех, че не е мъртъв. Напълно бях забравил за него, цялото тяло ме болеше, а сетивата ми още бяха притъпени от вонята на кървящия труп. Сега обаче видях мъжа и с част от съзнанието си знаех каква ще е съдбата му, но не ми пукаше. Оставаше най-много час до зазоряване.

— Той помръдна — каза ми Клодия и аз опитах да стана от стълбите.

По-добре беше да не се събужда, да не се събужда никога повече. Тя тръгна към него, като подмина с безразличие мъртвото създание, което едва не ни уби. Виждах само гърба ѝ и човека, който потрепваше под нея. Краката му се гърчеха в тревата. Не знам какво съм очаквал да намеря. Може би някой ужасен селянин, някой нещастен клетник, видял лицето на създанието, донесло го дотук. За миг не осъзнах кой точно лежи пред мен. Но това беше Морган. Бледото му лице беше озарено от луната, а на шията му личаха дупките, направени от вампирските зъби. Сините му очи гледаха тъпо и безизразно в нищото.

Те обаче се разшириха, когато аз се приближих.

— Луи! — прошепна той изумен. Устните му се раздвижиха, сякаш се опитваше да оформи думите, но не можеше. — Луи… — каза отново и тогава видях, че се усмихва. Изпъшка дрезгаво, когато се опита да се надигне на колене, и посегна към мен. Бледото му разкривено лице се изопна и той закима отчаяно. Червената му коса беше разрошена и падаше в очите му. Аз се обърнах и побягнах от него, но Клодия ме настигна и ме хвана за ръката.

— Не виждаш ли как изсветлява небето! — изсъска ми тя. Морган падна напред и се подпря на ръце.

— Луи — извика ме отново, а луната се отразяваше в очите му. Изглеждаше като слепец сред руините, слепец в нощта, слепец, който може да различи единствено познатото лице и едничката дума, която нашепваха устните му. Запуших ушите си и се отдръпнах от него. Той вдигна ръка и аз видях, че цялата е в кръв. Надушвах кръвта. Клодия също я надушваше.

Тя бързо се спусна към него, блъсна го назад към камъните и вкопчи белите си пръстчета в червената му коса, за да вдигне главата му. Той протегна ръце и започна да гали русите ѝ къдрици. Тя заби зъби в шията му и ръцете му се отпуснаха безжизнено.

Клодия ме настигна чак в края на гората.

— Трябва да идеш при него и да се нахраниш — каза ми тя. Подушвах кръвта по устните ѝ и виждах розовината по бузите ѝ, но не помръднах. — Чуй ме, Луи — каза ми тя със задавен от отчаяние и гняв глас. — Оставих го за теб, но той умира… няма време.

Грабнах я на ръце и започнах дългото спускане. Нямаше защо да се прикривам, нито да бъда предпазлив. Нищо свръхестествено не ни дебнеше. Вратата към тайните на Източна Европа отново беше затръшната пред нас. С мъка си пробивах път към каретата.

— Ще ме послушаш ли? — викаше ми Клодия, но аз не спирах и тя вкопчи ръце в палтото и в косата ми. — Не виждаш ли небето, не го ли виждаш!

Започна да хлипа, притисната към гърдите ми, когато прецапах през леденото поточе и хукнах презглава да търся фенера на пътя.

Небето беше тъмносиньо, когато открих каретата.

— Дай ми разпятието — извиках на Клодия и шибнах конете с камшика. — Можем да идем само на едно място. — Каретата се килна силно на завоя и Клодия се блъсна в мен. Отправяхме се към селото.

Между тъмните стволове на дърветата се издигаше мъгла и създаваше усещане за нещо злокобно. Въздухът беше студен и свеж, а птиците най-сетне бяха пропели, сякаш слънцето скоро щеше да се покаже. Но аз знаех, че е рано за зазоряване и имам още време. Тази мисъл беше прекрасна и успокояваща. Раните от борбата ме изгаряха и сърцето ме болеше от глад, но пък ми беше прекрасно леко. Когато видях сивите силуети на хана и камбанарията на църквата, звездите вече избледняваха.

След миг чуках по вратата на хана. Тя се отвори, а аз си сложих качулката и скрих Клодия под пелерината си.

— Във вашето село вече няма вампир! — заявих на жената, която се взираше изумена в мен. Стисках разпятието, което ми беше дала. — Слава на Бога, той е мъртъв. Ще откриете останките му в кулата. Кажи веднага на останалите. — После минах покрай нея и влязох в хана.

Хората вътре веднага скочиха на крака, но аз казах, че съм изморен и трябва да си почина. Да си почина и да се помоля. Наредих им да свалят сандъка от каретата и да го занесат в някоя прилична стая, където да поспя. После заръчах да ме събудят само при положение, че дойде съобщение за мен от епископа на Варна.