Ан Райс - Интервю с вампир

— На север или на юг?

— На север — прошепна тя.

— Вляво или вдясно?

— Вляво.

— А колко е далече?

Бореше се да се освободи от ръката ми, но накрая изпъшка:

— На три мили оттук.

Аз я пуснах и тя политна назад към вратата. Очите ѝ се бяха разширили от страх и объркване. Обърнах се да тръгна към каретата, но жената внезапно ми извика да спра. Беше откъртила разпятието от гредата над прага и го протягаше към мен. В този миг от мрачния пустинен пейзаж на моята памет се съживи образът на Бабет, която се взираше в мен преди много години и изрече онези думи: „Махни се от мен, Сатана!“.

Жената обаче изглеждаше отчаяна, а не изплашена.

Подаде ми разпятието и каза:

— Вземете го, моля ви, в името на Бога. И пътувайте бързо.

Вратата се затръшна и ние с Клодия се озовахме сред пълен мрак.

След минути вече пътувахме и черният тунел на нощта се сключваше около слабото сияние на фенерите на нашата карета. Всичко тънеше в мрак, сякаш не минавахме през село, а през пустош. Взехме един завой с голяма скорост, ресорите изскърцаха, а мътната луна разкри в далечината отвъд боровете черния силует на манастира. Не можех да спра да мисля за Морган, още чувах гласа му, но и изпитвах ужасяващо нетърпение да се срещна със създанието, убило Емили. Създание, което със сигурност беше от нашия вид. Клодия беше като подивяла. Ако можеше да направлява конете, със сигурност щеше да грабне юздите. Постоянно ме приканваше да използвам камшика. Удряше яростно по ниските клони, които изникваха пред лицата ни, и ме стискаше така силно през кръста на люлеещата се капра, сякаш ръката ѝ беше от стомана.

Помня, че пътят изви много рязко, фенерите изтракаха, а Клодия извиси глас над фученето на вятъра:

— Ето там, Луи, виждаш ли го?

И аз дръпнах рязко юздите.

Клодия падна на колене, притисната към мен. Каретата се олюляваше като кораб в морето.

Голям облак разкри лицето на луната и над нас се издигна огромен тъмен силует на кула. През един висок прозорец се виждаше небето. Аз седнах, вкопчен в пейката, и се опитах да се успокоя. Каретата спря да се поклаща.

Единият кон изпръхтя, а после всичко притихна.

— Ела, Луи — каза Клодия.

Аз прошепнах нещо, не исках да сляза от каретата. Имах странното, но съвсем ясно усещане, че Морган е някъде наблизо и ми говори с ниския си, монотонен глас, умолява ме да му помогна. Около нас нямаше жива душа. Чуваше се само воят на вятъра и шепотът на листата.

— Мислиш ли, че той знае, че идваме? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно чужд. Още бях в онази малка стая, сякаш не можех да избягам от нея, а гъстата гора наоколо беше само привидение. Мисля, че потреперих. После почувствах как ръката на Клодия леко докосва моята. Вдигнах очи. Тънки борчета се извиваха зад нея, а шумът на листата се засили, сякаш някаква огромна уста засмукваше въздуха и създаваше вихри.

— Сигурно ще я погребат на кръстопът? Това ли ще направят? Онази англичанка! — прошепнах аз.

— Ех, защо нямах твоя ръст… а ти моето сърце — каза Клодия. — О, Луи… — Тя наклони глава към мен, точно както вампир се навежда за смъртоносна целувка, и аз се отдръпнах. Устните ѝ обаче леко докоснаха моите и се разтвориха едва, за да всмучат дъха ми и да го върнат обратно, щом я прегърнах.

— Нека аз те водя — каза Клодия. — Няма връщане назад. Вземи ме на ръце и ме остави на земята.

Но аз имах чувството, че цяла вечност усещам устните ѝ по лицето и клепачите си. Тя обаче стана и мекотата на малкото ѝ телце ме напусна. Скочи грациозно и леко до каретата. Стисна за миг ръката ми. Стоеше насред пътя, в потрепващото петно светлина, хвърляна от фенера, и ме гледаше. Кимна и отстъпи назад.

— Луи, хайде, слез… — подкани ме тя и аз имах чувството, че всеки миг ще се стопи в мрака. Бързо откачих фенера от куката и слязох до нея във високата трева.

— Усещаш ли опасността? — попитах шепнешком. — Носи се във въздуха. — Тя се усмихна и се обърна към хълма. Фенерът освети пътека през високата гора. Клодия придържаше пелерината си с малката си бяла ръчичка и бързаше напред.

— Чакай, чакай малко…

— Страхът е твой враг — отвърна тя, но не спря.

Продължи с уверена крачка дори след като високата трева се смени с ниски купчини камъни, а гората около нас стана още по-гъста. Кулата в далечината изчезна от погледите ни, защото луната вече избледняваше, а клоните на дърветата образуваха същинска плетеница над главите ни. Скоро вече не чувахме пръхтенето на конете и не усещахме миризмата им.