Ан Райс - Интервю с вампир

Ако сте приключили с това, все някой от вас ще иска парите ми, много пари, за да ни откарате оттук, казвах им.

— Но те не бяха приключили… — прошепнах аз.

Виждах сълзите в очите му, устата му се изкриви от болка.

— Какво стана с нея? — попитах.

— Не зная — въздъхна той и поклати глава. След това притисна манерката към челото си, може би за да го разхлади.

— В хана ли се случи?

— Казват, че е излязла навън — призна той, а по бузите му се стичаха сълзи. — Навсякъде беше заключено! Те провериха. Врати, прозорци! На сутринта всички крещяха, а нея я нямаше. Прозорецът зееше отворен и Емили я нямаше в стаята. Дори не се облякох. Хукнах веднага. Едва не се препънах в нея зад хана. Тя лежеше под едно прасковено дърво и държеше празна чаша. Стискаше празна чаша! Казаха, че вампирът я е примамил… искала е да му даде вода…

Манерката се изплъзна от ръцете му. Той притисна длани към ушите си и се преви надолу, главата му клюмна.

Дълго го гледах. Нямах какво да му кажа. Той проплака тихо, че те искат да осквернят тялото ѝ, защото и тя вече била вампир. Аз го уверих, че не е, но той вероятно не ме чу.

Стана и едва не падна. Посегна напред и преди да се опре на бюфета, пръстите му неволно изгасиха фитила на вече догарящата свещ. Стана съвсем тъмно, а Морган отпусна глава на ръката си.

Сега сякаш цялата останала светлина в стаята се беше събрала в очите на Клодия. Тишината се проточи и тъкмо когато вече се чудех дали Морган ще надигне глава, жената влезе в стаята. Свещта ѝ го освети и аз видях, че той спи.

— Излизайте — каза ми тя. Около нея се виждаха много тъмни силуети, ханът беше пълен с хора. — Вървете до огъня!

— Какво смятате да правите? — попитах аз, станах и взех на ръце Клодия. — Искам да знам какво ще правите!

— Вървете до огъня — сопна се жената.

— Не, няма да ида — отвърнах, но тя присви очи и изръмжа:

— Вървете!

— Морган — повиках го аз, но той не ме чуваше, не можеше да ме чуе.

— Оставете го — каза ми ядно жената.

— Но това, което смятате да правите, е глупаво, не разбирате ли? Тази жена е мъртва! — замолих я аз.

— Луи — прошепна ми Клодия съвсем тихо, за да не я чуят. Беше ме прегърнала през врата и ръката ѝ беше скрита под обшитата с кожа качулка на пелерината ми. — Остави ги.

Останалите влязоха в стаята и заобиколиха масата. Гледаха ни с печални изражения.

— Но откъде са дошли тези вампири? — прошепнах аз. — Нали сте проверили в гробището! Ако наистина има вампири, къде се крият тогава? Тази жена не може да ви нарани. Търсете вампирите.

— През деня — каза мрачно жената, като примигна и кимна. — През деня. Ние ги ловим денем.

— Къде, в гробището ли? Като разкопавате гробовете на собствените ви съселяни?

Тя поклати глава и каза:

— В руините. Те винаги са се крили в руините. Сбъркахме с гробището. Още по времето на дядо ми са се крили в руините. И сега са там. Ще ги претърсим камък по камък, докато не ги намерим. Но вие… вие трябва да излезете от стаята. Защото иначе ще ви накараме да си тръгнете оттук преди съмване!

Тя извади изпод престилката си един кол и го вдигна към потрепващия пламък на свещта.

— Чувате ли ме, излизайте! — каза отново, а мъжете се събраха по-близо до нея, все така безмълвни и с блеснали на слабата светлина очи.

— Да, ще излезем — отвърнах аз. — И аз предпочитам да изляза.

Минах покрай нея, като едва не я съборих, а останалите бързо ми направиха път. Отидох до вратата на хана и рязко издърпах резето.

— Не! — изкрещя жената на своя гърлен немски. Да не си луд! — Спусна се към мен и бързо дръпна резето. После опря длани на грубите дъски на вратата и извика: — Какво правиш, човече?

— Къде са тези руини? — попитах аз спокойно. — Колко са далеч? Отляво или отдясно на пътя са?

— Не, не. — Тя поклати трескаво глава, а аз отворих отново вратата и студеният въздух облъхна лицето ми. Една от жените извика нещо от мястото си до стената, дете изстена в съня си. — Отивам. Искам само едно от вас — да ми кажете къде са тези руини.

— Не разбираш — отвърна жената, а аз стиснах топлата ѝ китка и я избутах бавно през вратата. Тя запъваше крака по дъските, очите ѝ гледаха диво. Мъжете се приближиха, но щом жената пристъпи навън против волята си, спряха. Тя тръсна глава и косата ѝ падна над очите, които се взираха в лицето ми.

— Хайде, кажи ми — настоях аз.

Тогава видях, че тя не се взира в мен, а в Клодия, която се беше обърнала към нея и огънят осветяваше лицето ѝ. Жената не виждаше заоблените бузки, нито присвитата ѝ уста, а очите ѝ — те се взираха в нея мрачно и някак демонично. Жената прехапа устни.