Ан Райс - Интервю с вампир

— Говорите английски! — извика той и устните му се разтеглиха в горчива усмивка, очите му се извъртяха към тавана, а после се приковаха в моите. — Махайте се от тази страна — каза той. — Махайте се веднага. Впрягайте каретата и препускайте, докато конете не умрат от умора, но се махнете оттук! — Раменете му се разтресоха конвулсивно, сякаш беше тежко болен. Той притисна ръка към устата си. Жената, която стоеше до стената със скръстени над мръсната престилка ръце, каза съвсем спокойно на немски:

— Можете да тръгнете призори. Призори.

— Но какво става? — попитах я аз и после погледнах към мъжа. Той ме гледаше със стъклени и зачервени очи. Никой не отговори. Една цепеница падна тежко в огъня.

— Няма ли да ми кажете? — попитах аз тихо англичанина. Той стана и политна така, че щеше да падне. Беше малко по-висок от мен. Главата му се залюля напред-назад, преди той да запази равновесие и да се задържи за ръба на масата. Черното му палто и ризата бяха изцапани с вино.

— Искате ли да ви покажа? — изпъшка той и ме погледна в очите. — Искате ли да видите сам? — Говореше тихо, но някак патетично.

— Оставете детето! — нареди рязко жената и направи повелителен жест с ръка.

— Тя спи — казах аз и станах, за да последвам англичанина към вратата под стълбището.

Само една свещ гореше на бюфета вътре и първото, което видях, беше редицата красиво изрисувани чинии на лавицата. Имаше малко, закрито с перде прозорче и изображение на Девата и Младенеца на стената. В средата на стаята имаше огромна дъбова маса, на която беше положено тялото на млада жена. Белите ѝ ръце бяха скръстени на гърдите, а кестенявата ѝ коса се спускаше около бялата шия и стигаше под раменете. Красивото ѝ лице беше сковано в смъртта. Около китката ѝ беше увита кехлибарена броеница, която висеше върху тъмната вълнена пола. До жената имаше много красива червена филцова шапка с широка мека периферия и воал, а също и чифт тъмни ръкавици. Бяха сложени така, сякаш мъртвата всеки миг ще се надигне и ще си ги сложи. Англичанинът потупа внимателно шапката, когато се приближи към трупа. Беше на ръба на силите си. Извади огромна носна кърпа от палтото си и закри с нея лицето си.

— Знаете ли какво искат да направят с нея? — прошепна той, като ме погледна. — Имате ли представа?

Жената влезе зад нас и посегна да го хване за ръката, но той грубо я отблъсна и извика на немски:

— Махни се от мен. Махни се!

В другата стая се чу шепот. Англичанинът отново погледна към младата жена и очите му се изпълниха със сълзи.

— Толкова невинна — каза той тихо, после вдигна глава към тавана, сви ръка в юмрук и изпъшка: — Проклет да си… Господи! Проклет да си!

— Боже! — прошепна жената и бързо се прекръсти.

— Виждате ли това? — попита ме той и отдръпна внимателно дантелата около шията на жената, сякаш не можеше и не искаше да докосне студената плът. На шията личаха двете познати рани, които бях виждал хиляди пъти на хиляди човешки шии. Мъжът отдръпна ръце към лицето си и високото му слабо тяло се залюля. — Мисля, че полудявам! — изпъшка той.

— Хайде, елате — каза жената и го задърпа. Лицето ѝ внезапно се зачерви.

— Оставете го — казах ѝ аз. — Оставете го. Аз ще се погрижа за него.

Тя изкриви уста.

— Ще ви изхвърля и двамата навън в мрака, ако не престанете.

Личеше, че е много изморена и е на път да избухне. Но после ни обърна гръб и придърпа шала по-плътно на раменете си. Излезе от стаята, а мъжете, които се бяха събрали на вратата, ѝ направиха път да мине.

Англичанинът плачеше.

Знаех какво трябва да направя, не само защото исках да науча още от него, но и защото сърцето ми се свиваше от жал. Съдбата ме беше срещнала с този човек без никаква милост.

— Ще остана с вас — предложих му аз. Донесох два стола и ги сложих до масата. Той седна тежко на единия, загледан в потрепващото пламъче на свещта. Затворих вратата и стените сякаш се сключиха над нас, а кръгчето светлина на свещта засия по-ярко около сведената му глава. Той се облегна на бюфета и избърса лицето си с носната кърпа. Извади една обшита с кожа манерка от джоба си и ми предложи. Аз отказах и го попитах:

— Ще ми кажете ли какво се случи?

Той кимна.

— Може пък вие да донесете малко разум на това място. Аз съм англичанин. Вие сте французин, нали?

— Да — кимнах аз.

После той стисна пламенно ръката ми. Алкохолът беше притъпил така сетивата му, че не усети колко студена е плътта ми. Каза ми името си — Морган. Имал отчаяна нужда от мен, нуждаел се от мен така, както от никой друг в живота си. И в този миг, докато държах трескавата му ръка, аз направих нещо много странно. Казах му името си, което не бях разкривал почти пред никого. Но той гледаше към мъртвата и сякаш не ме чу. Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в очите му избиха сълзи. Изражението му можеше да трогне всеки.