Ан Райс - Интервю с вампир

Накрая стигнахме до онова село, което беше повратната точка в нашето пътуване. Не помня аромати от това пътуване, нито свежестта на въздуха, нито прохладата на нощите. Дори сега не мога да говоря за него съвсем спокойно.

Бяхме прекарали предната нощ в едно стопанство, където не научихме нищо ново. Самото място изглеждаше някак особено пусто, защото въпреки че не пристигнахме твърде късно, всички капаци по малката улица бяха залостени, а фенерът, който висеше от табелата на странноприемницата, беше загасен.

Пред праговете бяха събрани отпадъци. Имаше и други признаци, че нещо не е наред. Под затворените прозорци на един дюкян бе оставена малка кутия с увехнали цветя. Насред двора на странноприемницата се търкаляше бъчва. Това място приличаше на селище, поразено от чума.

Когато оставих Клодия на земята до каретата, видях ивицата светлина под вратата на хана.

— Сложи си качулката — казах ѝ бързо. — Те идват.

Някой отвътре дърпаше резето.

Първо видях само светлината зад фигурата в тесния процеп. После фенерите на нашата карета осветиха очите на жената.

— Търсим стая да пренощуваме — казах аз на немски. — А и конете се нуждаят от грижи.

— Нощта не е време за пътуване — каза ми жената със странен, безизразен глас. — И то с дете. — Когато изрече това, аз забелязах и другите в помещението зад нея. Чух, че говорят нещо и видях блясъка на огън. Повечето от хората вътре бяха селяни, освен един мъж, който беше облечен като мен — с редингот и палто, метнато на раменете. Дрехите му обаче бяха измачкани и износени. Червената му коса светеше като пламък. Той беше чужденец и единствен не гледаше към нас. Главата му се люлееше леко, сякаш беше пиян.

— Дъщеря ми е уморена — казах аз на жената. — Няма къде другаде да отседнем. — Взех Клодия на ръце, а тя обърна лице към мен и прошепна:

— Луи, чесънът и разпятието над вратата.

Не ги бях забелязал. Разпятието беше малко, с бронзовата фигура на Исус. Беше заковано към дървото, а чесънът бе увит около него. Една свежа връзка беше преплетена с друга, по-стара, в която скилидките бяха изсъхнали. Жената проследи погледа ми и ме погледна някак остро. Личеше си, че е много изтощена — очите ѝ бяха зачервени, а ръцете, които стискаха шала на гърдите ѝ, трепереха. Черната ѝ коса беше много разрошена. Аз тръгнах натам и стигнах почти до прага. Тя внезапно отвори широко вратата, сякаш в този миг беше решила да ни пусне вътре. Каза молитва, когато минах покрай нея, сигурен съм в това, въпреки че не разбрах славянските думи.

Малката стая с нисък таван беше пълна с хора. До грубите дървени стени се бяха събрали мъже и жени, седяха на пейки и дори по пода. Сякаш се беше събрало цялото село. Едно дете спеше в скута на жена, а друго — на стълбите, увито с одеяла. Коленете му бяха свити до едното стъпало, а ръчичките му бяха подложени под главата на следващото. Навсякъде висяха връзки чесън, закачени на куки и гвоздеи, наред с тигани и кани. Единствената светлина идваше от огъня, който хвърляше разкривени сенки по взиращите се в нас лица.

Никой не ни покани да седнем, нито пък ни предложи нещо за ядене. Накрая жената ми каза на немски, че мога да отведа конете в конюшнята, ако искам. Тя се взираше в мен с някак диви, зачервени очи, но след малко изражението ѝ омекна. Каза ми, че ще застане на прага на хана с фенер, за да ми свети, но трябва да побързам и да оставя детето вътре.

Аз обаче бях забелязал нещо друго, някаква миризма под тежкия аромат на горящо дърво и вино. Това беше миризмата на смърт. Усетих как Клодия притисна ръка към гърдите ми и видях, че малкото ѝ пръстче сочи към врата в подножието на стълбите. Миризмата идваше оттам.

Жената ми беше сипала чаша вино и купа с бульон. Аз седнах, сложих Клодия на коляното си, а тя извърна глава от огъня към загадъчната врата. Всички се взираха в нас, освен чужденеца. Виждах профила му съвсем ясно. Беше доста по-млад, отколкото ми се беше сторило, и изглеждаше изтощен и разстроен. Имаше слабо, но много приятно лице, светлата му луничава кожа му придаваше момчешки вид. Големите му сини очи бяха втренчени в огъня, сякаш разговаряха с него, а ресниците и веждите му бяха златисти на тази светлина. Това му придаваше много невинно и откровено изражение. Но той беше нещастен, разстроен и пиян. Внезапно се обърна към мен и видях, че плаче.

— Говорите ли английски? — прогърмя гласът му в тишината.

— Да — отвърнах аз и той погледна победоносно към останалите. Те се взираха в него безмълвни.