Ан Райс - Интервю с вампир

— Мисля, че тя ще е следващата жертва…

Аз оставях книгата и поглеждах навън, като усещах лекото полюшване на кораба, гледах звездите, които бяха още по-ясни и ярки насред океана, сякаш се къпеха във вълните. На моменти, когато седях сам в тъмната каюта, ми се струваше, че небето се е снишило, за да докосне морето, и при тази среща ще се разкрие някаква огромна мистерия, някаква огромна пропаст ще се затвори чудотворно. Но кой би могъл да разкрие тази мистерия, когато небето и морето станат неразличими и се слеят в едно? Кой? Господ? Или Сатаната? Внезапно ми хрумна, че ще е много голяма утеха да видя Сатаната, да го погледна в лицето, колкото и ужасно да е изражението му, да знам, че му принадлежа напълно и най-сетне да се сложи край на мъчителното неведение. Исках да пристъпя отвъд някакъв воал, който завинаги ще ме отдели от онова, което наричах човешка природа.

Усещах как корабът се приближава все повече към тази тайна. Небесната твърд нямаше край, обгръщаше ни от всички страни с невероятната си красота и ненакърнена тишина. И тогава думите „да намериш покой“ ми се сториха ужасни. Защото няма покой за прокълнатия, не може да има; какво беше моето мъчение в сравнение с вечните мъки в ада? Морето се люлееше под неизменните звезди, какво общо можеха да имат те със Сатаната? Спомних си онези образи, които ни се струват така статични в детството, когато сме така силно завладени от вихъра на смъртния живот, че едва можем да си ги представим: серафим, вгледан завинаги в лицето на Бог, а то — Неговото лице — беше вечният покой, за който това нежно, вълнуващо се море е само неясно обещание.

Но дори в тези моменти, когато целият свят спеше, раят и адът ми изглеждаха само мъчителна фантазия. Да вярвам в едното или другото… беше вероятно единственото спасение, за което можех да мечтая.

Клодия, също като Лестат, много обичаше светлината и щом се събудеше, веднага палеше лампите. Тя имаше прекрасно тесте карти за игра, които беше взела от една дама на борда. Бяха изрисувани в стил Мария Антоанета и на гърба им имаше златни стилизирани лилии на ярковиолетов фон. Тя редеше пасианси, при които картите се нареждаха като на циферблат на часовник. Не спираше да ми задава въпроси за възстановяването на Лестат и накрая аз започнах да ѝ отговарям. Тя вече не се страхуваше. Дори и да си спомняше писъците си при пожара, явно не се замисляше за случилото се. Дори и да помнеше как бе плакала в прегръдките ми преди това, явно това не я беше променило. Тя беше същата както преди — решителна и мълчалива, но мълчанието ѝ нямаше нищо общо с тревогата или съжалението.

— Трябваше да го изгорим — каза тя. — Не биваше да се подвеждаме по вида му и да решаваме, че вече е мъртъв.

— Но как е могъл да оцелее? — попитах аз. — Нали го видя, знаеш какво стана с него. — Този разговор изобщо не ми беше приятен. С удоволствие бих забравил всичко това, но съзнанието ми не го позволяваше. Тя отговаряше на моите въпроси, но всъщност водеше диалог със самата себе си.

— Вероятно просто не е имал сили да се бори повече с нас — обясни ми тя, — но е бил още жив. Въпреки че приличаше на изсъхнал труп, той е бил в съзнание и е планирал…

— Да е бил в съзнание в подобно състояние! — прошепнах аз.

— Може би, щом сме стигнали до тресавището и е чул, че каретата ни си тръгва, той е събрал достатъчно сили да раздвижи крайниците си. Около него е било пълно с всякакви твари. Веднъж го видях как откъсна главата на един градински гущер и гледаше как кръвта му капе по тревата. Можеш ли да си представиш каква воля за живот е имало у него, докато е размахвал ръце из водата, за да докопа нещо живо?

— Воля за живот? — измърморих аз. — Може би е било нещо друго…

— А после, когато е почувствал, че силите му се завръщат достатъчно, за да може да стигне до пътя, е срещнал някого. Вероятно се е криел и е чакал да мине някоя карета. Вероятно е пълзял и е пиел кръвта на всяко срещнато създание, докато не е налетял на колиби на имигранти или пък на някоя от онези изолирани провинциални къщи. Какво ли е последвало тогава?! — Тя се втренчи във висящата от тавана лампа с присвити очи. Говореше приглушено, без всякаква емоция. — Сигурна съм какво е сторил после. Сигурно не е успял да се върне в Ню Орлиънс преди зазоряване, но определено е имал време да стигне до гробището в Олд Байо. Болниците за бедни всекидневно извозват там нови ковчези. Направо го виждам как рови в земята, за да открие такъв ковчег, изхвърля трупа и ляга на негово място, за да дочака нощта в плиткия гроб, където никой не би се осмелил да го безпокои. Да… това е направил. Сигурна съм.