Ан Райс - Интервю с вампир

Завих по Рю Дюмейн, като минавах покрай тъмните прозорци. Една лампа гаснеше много бавно зад широка дантелена завеса. Сянката на шарките, която се открояваше на тухлената стена, първо избледня, а после се стопи в мрака. Аз продължих към къщата на мадам Льо Клер. Дочух тихия писък на цигулки от горния салон, а после и металическия смях на гостите. Застанах в сенките срещу къщата и гледах как няколко души се движат из осветената стая. Един от гостите минаваше от прозорец на прозорец, държеше чаша с високо столче, в която имаше жълта напитка. Лицето му беше извърнато към луната, сякаш търсеше по-добра позиция за наблюдение. Най-сетне я намери — на последния прозорец, и дръпна тъмната завеса.

Вратата на тухлената ограда зееше отворена и в края на двора се виждаше светлина. Тръгнах бавно по тясната улица и усетих тежката миризма на кухня покрай отворената порта. Миризма на готвено месо, от която леко ми се догади. Влязох вътре. Някой тъкмо беше прекосил бързо двора и затвори задната врата. След миг обаче видях още някого. Една жена стоеше до огнището в кухнята. Беше слаба чернокожа с ярка кърпа на главата. Чертите ѝ бяха деликатни и тя цялата сияеше в нощта като издялана от диорит. Разбъркваше някаква смес в едно котле. Усетих сладникавата миризма на подправки, на пресен риган и дафинов лист. После обаче като вълна ме заля ужасната смрад на готвено место, на плътта и кръвта, които се разлагаха във врящата течност. Приближих се и видях как жената оставя металната лъжица и слага ръце на прекрасните си бедра. Белият колан на престилката очертаваше тънката ѝ талия. Врящата течност кипеше над ръба на котлето и пръскаше по червените въглени. Тъмната миризма на жената достигна до мен, парфюмът на негърската ѝ кръв беше по-силен от ароматите на гозбата. Аз тръгнах към нея като омагьосан и се облегнах на стената, покрита с лози. На горния етаж цигулките започнаха някакъв валс, а дъските на пода стенеха под стъпките на танцьорите. Жасминът, плъзнал по стената, ме обгърна и после се отдръпна като вода от пясъчен бряг. Аз отново усетих соления аромат на жената. Тя се беше приближила до кухненската врата, а дългата ѝ черна шия се изви грациозно, когато надникна в сенките под осветения прозорец.

— Мосю! — извика тя и излезе в кръгчето жълта светлина, която позлати огромните ѝ гърди, дългите копринени ръце и накрая издълженото красиво лице.

— За партито ли идвате, мосю? — попита тя. — То е на горния…

— Не, скъпа моя, не идвам за партито — казах ѝ аз и тръгнах през сенките. — Идвам за теб.

Когато се събудих на следващата вечер, всичко беше готово. Сандъкът с дрехите ни вече пътуваше към кораба, както и другият, в който имаше ковчег. Слугите си бяха отишли, мебелите бяха покрити с чаршафи. Билетите и останалите документи бяха прибрани в плосък черен бележник. Пътуването вече ми изглеждаше съвсем реално. Щеше ми се да не убивам, но беше невъзможно, затова се бях погрижил за това по-рано, колкото да се наситя набързо. Клодия беше излязла, за да се нахрани. С приближаването на часа на заминаването ни аз се чувствах все по-самотен в апартамента, докато я чаках. Тя се бавеше твърде много, или поне така ми се струваше. Страхувах се за нея, въпреки че тя беше способна да накара почти всеки да ѝ помогне, ако се озовеше твърде далеч от дома. Много пъти непознати я водеха до самата врата, при баща ѝ, който им благодареше горещо, че са довели изгубената му дъщеря.

Тя се прибра тичешком и аз оставих книгата с мисълта, че Клодия е загубила представа за времето и е решила, че закъснява. Вероятно смяташе, че е по-късно, отколкото в действителност беше. Според джобния ми часовник имахме цял час. Но щом тя се появи на вратата, аз разбрах, че се е случило нещо.

— Луи, вратите! — извика Клодия. Гърдите ѝ се надигаха бързо и тя притискаше ръка към сърцето си. Хукна надолу по коридора, а аз я последвах. Отчаяно ми даваше знаци да затворя портите.

— Какво става? — попитах аз. — Кой те преследва?

Но тя тръгна към високите френски прозорци, които се отваряха към тесни балкони над улицата, вдигна сенника от лампата и бързо изгаси пламъка. Стаята потъна в мрак и уличното осветление постепенно започна да я озарява. Клодия дишаше тежко, все така притиснала ръка към гърдите си. После посегна към мен и ме придърпа към прозореца.

— Някой ме следеше — прошепна ми тя. — Чувах го по улиците. Първо реших, че няма нищо! — Замълча, а лицето ѝ съвсем пребледня под синята светлина, която струеше от прозорците от другата страна на улицата. — Луи, беше музикантът.