Ан Райс - Интервю с вампир

Той дори не разбра какво имам предвид. Посегна към гърлото си, напипа раните и ги потърка.

— Какво значение има? Не знам какво е. Сигурно са ме ухапали насекоми, тук гъмжи от тях — каза той и се извърна от мен. — Той нищо друго ли не каза?

Дълго го гледах как върви по Рю Роял, френетична дългуреста фигура в прашни черни дрехи, пред която тълпата се разтваряше.

Веднага казах на Клодия за раните на шията му.

Това беше последната ни нощ в Ню Орлиънс. Щяхме да се качим на кораба в полунощ на другия ден, за да потеглим рано сутринта. Решихме да се поразходим заедно. Тя изглеждаше тревожна и имаше странно тъжно изражение, което не я бе напуснало от нощта, в която се разплака.

— Какви може да са тези белези тогава? — попита ме тя. — Да не би Лестат да е пил от него, докато той е спял, или пък музикантът сам му е позволил? Не мога да си обясня…

— Да, няма друго обяснение. — Но не бях сигурен. Спомних си думите на Лестат към Клодия — че познава момче, което би станало по-добър вампир от нея. Нима беше планирал да стори именно това? Нима бе възнамерявал да го направи един от нас?

— Вече няма значение, Луи — напомни ми тя.

Трябваше да се сбогуваме с Ню Орлиънс. Вървяхме встрани от тълпите по Рю Роял. Сетивата ми бяха много изострени, попивах всичко наоколо, защото не желаех да приема, че това е последната ми нощ тук.

По голямата част от стария френски град беше изгоряла преди много време и новата архитектура беше изградена предимно в испански стил, а това означаваше, че вървяхме по много тесни улици, по които не можеха да се разминат две карети, и стените около нас бяха варосани; къщите имаха огромни порти, разкриващи разкошни градини, като нашата собствена, които сякаш криеха някакво обещание, някаква чувствена мистерия. Големи бананови дървета растяха над галериите на вътрешните дворове, а гъста папрат и туфи цветя обграждаха градинските пътеки. В мрака се виждаха фигури на хора, които седяха по балконите с гръб към отворените врати. Приглушените им гласове и плясъкът на ветрилата им едва се чуваха над мекия бриз откъм реката. Над стените растяха глицинии и пасифлори, които бяха така гъсти, че препречваха пътя ни и ние от време на време спирахме, за да откъснем по някоя сияйна роза или цветче от орловите нокти. През високите прозорци се виждаше играта на светлината на свещите по богато украсените гипсови тавани и ярките красиви венци на кристален полилей. От време на време зървахме някоя жена, облечена с вечерни дрехи, да се обляга на перилата на балкон. Бижутата по шията ѝ пламтяха, а парфюмът ѝ добавяше страстна нотка към мимолетното ухание на цветята.

Имахме си любими улици, градини, ъгълчета, но все пак, неизбежно, стигнахме до края на стария град и видяхме тресавището. Покрай нас минаваха карети от Байо Роуд, на път към театъра или операта. Светлините на града вече бяха зад нас, а смесените му аромати се удавиха в плътната воня на гнило, идваща от тресавището. Щом погледнах високите олюляващи се дървета и клоните им, натежали от мъх, ми прилоша. Спомних си за Лестат. Мислех за него, както бях мислил за тялото на мъртвия си брат. Видях го как потъва сред корените на кипариси и дъбове — зловеща сгърчена форма, увита с бял чаршаф. Зачудих се дали създанията на мрака го избягват, разбрали инстинктивно, че това съсухрено нещо е силно отровно, или пък са се нахвърлили върху него във вонящата вода и късат от костите древната му изсъхнала плът.

Извърнах се от блатата и се загледах отново към сърцето на стария град. Усетих как Клодия стисна леко ръката ми, за да ме успокои. Беше събрала цял букет от градинските стени, покрай които бяхме минали, беше го затъкнала в деколтето на жълтата си рокля и вдишваше аромата му. Наведох се, защото ми прошепна нещо:

— Луи, не се измъчвай. Знаеш какъв е лекът. Остави плътта… Остави плътта да ръководи разума.

Пусна ръката ми и се отдалечи от мен, като се обърна, за да каже:

— Забрави за него. Нека плътта ръководи разума…

Спомних си за книгата със стихове, която държах, когато тя за първи път изрече тези думи. Бях запомнил и стихотворението, на което беше отворена:

Тя стоеше на ъгъла и ми се усмихваше, късче жълта коприна се мярна за момент в мрака и изчезна. Моята спътница, моята вечна спътница.