Ан Райс - Интервю с вампир

Господ не живееше в този храм, тези статуи не изобразяваха нищо. Единствено аз бях свръхестественият тук. Аз бях единственото несмъртно същество, което стоеше под този покрив! Самота. Да, самота, граничеща с лудост. Тази катедрала се срути в моето видение, светците се откъртиха и паднаха. Плъховете изядоха Светото причастие и си направиха гнезда по праговете. Един самотен плъх с огромна опашка загриза изгнилата покривка на олтара, докато свещите не паднаха и не се търколиха по покритите с мръсотия каменни плочи. Аз обаче стоях непроменен. Немъртъв. Посегнах към гипсовата ръка на Девата и тя се откърши в дланта ми, а после се превърна в прах само като я докоснах с палец.

Внезапно през руините, през отворената врата, от която се откриваше гледка към безкрайна пустош и към огромната река, която беше застинала и затлачена с развалините на кораби, през тези руини минаваше погребална процесия — редица от бели мъже и жени, чудовища с искрящи очи и развяващи се черни дрехи. Колелата на дървената количка с ковчега трополяха, плъховете се защураха по изпочупените мраморни плочи, а процесията напредваше и аз видях Клодия сред хората. Очите ѝ се взираха през тънък черен воал, облечената ѝ с ръкавица ръка стискаше черен молитвеник, а другата лежеше на ковчега до нея. А вътре в него, под стъкления похлупак, с ужас видях скелета на Лестат — сбръчканата му кожа се беше залепила за костите, от очите бяха останали само очните ями, русата му коса се беше разпиляла по белия сатен.

Процесията спря. Оплаквачите се отдръпнаха и се настаниха по прашасалите пейки съвсем безшумно. Клодия се обърна, стиснала книгата, отвори я и вдигна черния воал от лицето си. Взря се в мен и докосна с пръст страницата.

— И сега проклет да си от земята 2 2 Битие 4:11 — Б.пр. — прошепна тя, но гласът ѝ изкънтя сред руините. — И сега проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка; когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята… и всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти. 3 3 Битие 4:11-12,15. — Б.пр.

Аз извиках към нея, разкрещях се, викът ми се издигна от недрата на самото ми същество, като голяма черна сила, която се изтръгна от устните ми и разтърси тялото ми против волята ми. Оплаквачите наченаха ужасно песнопение, хор, който ставаше все по-силен и по-силен. Бяха ме наобиколили, бутаха ме към пътеката и към самия ковчег. Аз се опитах да запазя равновесие и се опрях на него с длани. Тогава видях не трупа на Лестат, а останките на моя смъртен брат. Спусна се тишина, сякаш воал бе паднал над всичко и силуетите на оплаквачите се разтопиха под гънките му. Да, пред мен беше брат ми — млад, рус и прекрасен, какъвто беше приживе. Изглеждаше ми така реален и топъл, както преди много години, както дори вече не можех да си го спомня. Беше пресъздаден съвършено, перфектно, до всеки детайл. Русата му коса беше сресана назад, очите му бяха затворени сякаш спеше, гладките му пръсти стискаха разпятие на гърдите, а устните му бяха така розови и копринени, че ми се прииска да ги докосна. А когато посегнах да усетя меката му кожа, видението изчезна.

Седях неподвижен в катедралата в съботната нощ, миризма на восъчни свещи насищаше неподвижния въздух. Жената пред разпятието си беше тръгнала, а мракът се сгъстяваше все повече около мен. Появи се едно момче с черно расо на иподякон. Държеше дълга златна пръчка с накрайник за гасене на свещи. Захлупваше с него свещите една по една. Погледна ме и отмина, сякаш не искаше да безпокои човек, потънал в дълбока молитва. Когато пристъпи към следващия свещник, аз усетих ръка на рамото си.

Фактът, че двама смъртни се бяха приближили толкова близо до мен, без да ги чуя, нито да ги усетя, беше доказателство, че съм в беда, но не ми пукаше. Погледнах нагоре и видях сивокос свещеник.

— Искате ли да се изповядате? — попита ме той. — Скоро ще заключвам църквата.

Той присви очи зад дебелите стъкла на очилата. Сега единствената светлина идваше от редиците свещи, покрити с червени стъклени похлупаци, които осветяваха статуите на светците, а по високите стени подскачаха сенки.

— Нещо ви мъчи, нали? Мога ли да ви помогна?

— Твърде късно е, твърде късно — прошепнах аз и станах да си тръгвам. Той отстъпи от мен, явно още не беше забелязал нищо необичайно във външния ми вид и не изглеждаше притеснен. Само ми каза мило и успокоително: