Ан Райс - Интервю с вампир

Тази сутрин тя ме прегърна, притисна глава към гърдите ми в ковчега и прошепна, че ме обича, че вече сме свободни от Лестат, завинаги.

— Обичам те, Луи — повтори тя, когато мракът се спусна заедно с капака на ковчега и милостиво ни лиши от всякакви мисли.

Когато се събудих, тя вече беше преровила нещата му. Правеше го спокойно и мълчаливо, но виждах, че кипи от гняв. Вадеше вещите от шкафовете, изпразваше чекмеджетата на килима, сваляше палтата му от закачалките и обръщаше джобовете им. Изхвърляше монетите, театралните билети и другите хартийки. Аз стоях на прага на стаята му и я гледах изумен. Ковчегът му беше затрупан с дрехи и покривки. Изпитах желание да го отворя и да го видя вътре.

— Няма нищо! — рече тя с отвращение и натъпка дрехите му в камината. — Никаква следа откъде идва, нито кой го е превърнал! Нито следа. — Погледна ме сякаш със съчувствие, а аз извърнах очи. Върнах се в своята спалня, която беше пълна с книгите ми и вещите, които бях оставил като спомен от майка си и сестра си. Седнах на леглото и чух, че Клодия застана на прага, но не я погледнах.

— Той заслужаваше да умре! — обяви тя.

— Значи и ние заслужаваме да умрем. Заслужаваме го с всяка изминала нощ. — После извиках: — Махни се от мен! — Сякаш мислите ми се изляха в думи, без мое участие. — Ще се грижа за теб, защото не можеш да се грижиш сама за себе си, но не те искам близо до мен. Ще спиш в ковчега, който си купи. Не идвай при мен.

— Нали ти казах, че ще го направя. Казах ти… — започна тя. За първи път чувах гласа ѝ толкова крехък и звънлив. Погледнах я и се сепнах, но все пак не се трогнах. Лицето ѝ изглеждаше много странно. Никога не бях виждал такава тревога, изписана на кукленско лице.

— Луи, нали ти казах! — повтори тя с треперещи устни. — Направих го за нас. За да бъдем свободни.

Не можех да я гледам такава. Красотата ѝ, привидната ѝ невинност и тази ужасна тревога. Минах покрай нея, може и да съм я потупал по гърба, не знам, но стигнах почти до стълбите, когато чух странен звук.

Никога, през всичките години, прекарани с нея, не бях чувал нещо подобно. Не го бях чувал от нощта, когато я намерих — смъртно дете, вкопчено в майка си. Тя плачеше!

Това ме върна обратно против волята ми. Но тя не плачеше, за да ме върне. Плачеше, обзета от безнадеждност, сякаш не я интересуваше дали ще я чуя, дали целият свят ще я чуе. Открих я легнала на леглото ми, там, където сядах да чета. Беше свила колене към гърдите си, а цялото ѝ тяло се тресеше от риданията. Звукът беше ужасен. Беше по-сърцераздирателен и по-непоносим от плача ѝ онази нощ, когато беше още смъртно дете. Седнах бавно до нея и сложих ръка на рамото ѝ. Тя вдигна стреснато глава, очите ѝ бяха разширени, а устата ѝ трепереше. По лицето ѝ имаше следи от сълзите, примесени с кръв. Малка червеникава капка беше паднала на едната ѝ ръка. Тя явно не осъзнаваше това и не го виждаше. Прибра косата от челото си, а тялото ѝ потрепна от протяжно, умоляващо ридание.

— Луи… ако те изгубя, няма да ми остане нищо — прошепна тя. — Не мога да поправя стореното, за да си те върна. Не мога да поправя стореното. — Тя ме прегърна, притисна се към гърдите ми и отново се разплака. Ръцете ми не искаха да я прегърнат, но после се задвижиха, сякаш от само себе си, притиснаха я и погалиха косата ѝ.

— Не мога да живея без теб… — прошепна тя. — По-добре да умра, отколкото да живея без теб. Ще умра като него. Не мога да понеса да ме гледаш така. Не мога да понеса да не ме обичаш. — Риданията ѝ се засилваха, ставаха все по-горчиви, докато накрая аз се наведох и я целунах по мекото вратле и по бузите. Бузи като зимни сливи. Сливи от омагьосана гора, където никой плод не пада от клона, където цветята никога не вехнат.

— Добре, скъпа… — казах ѝ аз. — Добре, любима. — И я залюлях бавно в ръцете си, докато тя не задряма, като мърмореше нещо за това как ще бъдем вечно щастливи, свободни от Лестат, ще започнем най-голямото приключение в живота си.

Най-голямото приключение в живота си. Какво означава да умреш, когато можеш да живееш до края на света? А какво значи „краят на света“? Само фраза, защото кой знае какво представлява самият свят? Живял съм в два века, видял съм как илюзиите на единия се разбиват в другия, бил съм вечно млад и много древен, не съм хранил никакви илюзии, живял съм миг по миг, като сребърен часовник, тиктакащ в пустошта. Той има изрисуван циферблат и деликатни стрелки, но няма кой да го погледне. Осветява го светлина, която не е истинска светлина, като онази, от която Господ е сътворил света, преди да сътвори самата светлина. Тиктака, тиктака, тиктака, с прецизността на часовник в стая, голяма колкото цялата Вселена.