Ан Райс - Интервю с вампир

— Сигурно можем да населим целия свят с вампири — обади се тя.

— Така ли мислиш? — Той се усмихна, в гласа му се усещаше триумф. — Нима смяташ, че си способна да го направиш? Предполагам, че Луи ти е казал как се прави или пък как си въобразява, че се прави. Но ти нямаш толкова сила. Нито пък той.

Това явно я засегна. Не го очакваше. Втренчи се в него и аз видях, че не вярва на думите му.

— А ти откъде се сдоби с толкова сила? — попита тя тихо, с лек сарказъм.

— Това, скъпа моя, е едно от нещата, които ти може никога да не научиш. Защото дори в този Ереб 1 1 Подземният свят, долната половина на Хадес. — Б.пр. , в който живеем, трябва да има някаква аристокрация.

— Ти си лъжец — каза тя и се засмя. А щом той отпусна пръсти на клавишите, добави: — Провали намерението ми.

— Твоето намерение? — попита той.

— Да, дойдох да се сдобря с теб, нищо, че си най-големият лъжец на света. Все пак си мой баща — каза тя. — Искам да се сдобрим. Искам всичко да си е както преди.

Сега беше негов ред да не повярва на думите ѝ. Хвърли ми един поглед и пак се обърна към нея.

— Може. Стига да спреш да ми задаваш въпроси. Спри да ме следиш. Спри да търсиш във всяка тъмна уличка други вампири. Тук няма такива! А ти живееш тук и тук ще останеш! — Той като че ли се обърка за миг, сякаш това, че беше повишил глас, го смути. — Аз се грижа за теб. Нямаш нужда от нищо друго.

— А не отговаряш на въпросите ми, защото не знаеш нищо. Това е съвсем ясно. Затова нека сключим примирие, тъй като нямаме друг избор. Имам подарък за теб.

— Надявам се, че е някоя красавица с прелести, каквито ти никога няма да имаш — каза той и я огледа от глава до пети.

Лицето ѝ се промени, сякаш бе на път да загуби контрол, а това никога не се беше случвало. И все пак тя само поклати глава, протегна малката си ръчичка и го задърпа за ръкава.

— Наистина имам подарък. Омръзна ми да споря с теб. Омразата е самият ад, хората, които се мразят, живеят в ад. А ние не сме в ада. Можеш да приемеш подаръка ми, може и да не го приемеш. Няма значение. Нека само да спрем с това. Преди Луи да е напуснал и двама ни. — Тя го дърпаше да стане от пианото и свали дървения капак над клавишите. Обърна Лестат заедно със столчето към вратата.

— Наистина ли имаш подарък за мен?

— Не си се нахранил достатъчно, виждам го по кожата и очите ти. Няма как да си се нахранил толкова рано през нощта. Нека кажем, че ти подарявам няколко приятни момента. Оставете децата да дойдат при мен, нали така е казано — прошепна тя и излезе. Лестат ме погледна и не каза нищо. Аз бях замаян, като упоен. Видях любопитството на лицето му, примесено с подозрение. Той я последва по коридора, а после го чух да издава протяжен стон — от глад и похот.

Отидох до вратата да погледна. Той се беше навел над канапето. Две малки момченца спяха на кадифените възглавници. Розовите им устички бяха отворени, а малките им кръгли личица бяха съвсем гладки. Кожата им беше влажна и сияйна, а къдриците на по-тъмното дете бяха мокри и залепнали по челото му. Веднага разбрах по дрипите им, че са сирачета. Бяха опустошили вечерята, сервирана пред тях в най-фините ни порцеланови съдове. Покривката на масата беше окапана с вино, а сред мръсните чинии стоеше преполовена бутилка. В стаята се носеше някаква неприятна миризма. Приближих се, за да огледам децата по-добре, и видях, че нямат рани по шиите. Лестат се беше навел над по-мургавото момченце, което беше и по-красивото. Толкова красиво, че можеше да бъде изрисувано на свода на някоя катедрала. Не беше на повече от седем години и беше ангелско създание. Лестат прокара леко ръка по откритата му шия и докосна копринените устни. Изпусна въздишка, в която се усещаха и копнеж, и болезнено нетърпение.

— О… Клодия… — изпъшка той. — Направо си надминала себе си. Къде ги намери?

Тя не каза нищо. Беше се настанила в едно кресло, облегната на две огромни възглавници. Краката ѝ стърчаха право напред, а глезените ѝ висяха надолу така, че не се виждаха подметките на малките ѝ пантофки, а заострените им връхчета и малките каишки. Взираше се в Лестат.

— Напиха се с бренди — каза тя. — Трябваше им само напръстник! — И посочи към масата. — Щом ги видях, се сетих за теб… Реших, че ако ги споделим, ще ми простиш.

Той беше поласкан от думите ѝ. Погледна я, хвана единия ѝ глезен и прошепна:

— Сладката ми тя! — Засмя се, но бързо замълча, за да не събуди обречените деца. Направи ѝ примамлив, интимен жест и каза: