Ан Райс - Интервю с вампир

След малко Лестат се прибра, като си тананикаше под нос. Бастунът му потропваше по перилата на витото стълбище. Той измина дългия коридор и влезе в салона. Лицето му беше поруменяло от изпитата кръв, а устните му бяха розови. Той седна пред пианото и каза:

— Познай дали го убих. — Посочи ме с пръст и повтори: — Хайде де, познай.

— Не си го убил — казах аз с безразличие. — Ти ме покани да дойда с теб, а никога не би ме поканил да споделя с теб нечие убийство.

— О, нима! Може пък да съм го убил от гняв, задето ти не дойде с мен! — изкрещя той и вдигна капака от клавишите.

Знаех, че може да продължи в същия дух чак до сутринта. Беше превъзбуден. Гледах го как свири и си мислех: „Може ли наистина да умре? Наистина ли е решена да го стори?“. Дори ми се прииска да ида при нея и да я накарам да забрави за всичко, дори за пътуването, и да заживеем както преди. Но вече знаех, че няма връщане назад. От деня, в който тя започна да му задава въпроси, това беше станало неизбежно. Усещах се притиснат от огромно бреме.

Лестат натисна два акорда едновременно. Имаше превъзходен слух и сигурно дори приживе е бил великолепен пианист. Но свиреше без чувство, винаги беше някак встрани от музиката, извличаше я от пианото като по магия, с виртуозността на вампирските си сетива, но музиката не течеше през него, не излизаше от душата му.

— Е, убих ли го, или не? — попита той отново.

— Не, не си — отвърнах аз, макар че със същия успех можех да кажа и обратното. Бях се концентрирал в усилието да запазя изражението си безучастно.

— Да, прав си. Не го убих — отвърна той. — Харесва ми да съм с него и да си мисля, че мога да го убия и ще го убия, но не сега. После си тръгвам и намирам някой, който прилича поне малко на него. Ако имаше братя… щях да ги убия един по един. Семейството щеше да бъде поразено от мистериозна треска, която щеше да обезкървява всеки от членовете му! — излая той. — Клодия си пада по семействата. Като стана дума за семейства, предполагам, че си чул. Къщата на Френие се смята за обитавана от духове. Надзирателите не се задържат там, а робите постоянно бягат.

Точно това нямах никакво желание да чувам. Бабет беше умряла млада, загубила разсъдъка си. Беше бродила постоянно из руините на Поант дю Лак и настоявала, че е видяла Дявола там и трябва да го открие. Разбрах за това от слуховете. После видях съобщенията за погребението. Често бях изпитвал желание да ида при нея, да се опитам някак да поправя стореното, но си казвах, че нещата ще се оправят от само себе си. В новия ми живот — на нощни убийства — моята хладина към смъртните беше нараснала неимоверно и вече не чувствах Бабет като сестра. Накрая вече наблюдавах трагедията като от балкон в театъра, от време на време се трогвах, но никога достатъчно, за да прескоча перилата и да се намеся в действието на сцената.

— Не говори за нея — казах му аз.

— Добре де. Аз говоря за плантацията. Не за нея. За нея! За твоята любима, твоята страст. — Той ми се усмихна. — Накрая все пак се оказах прав, нали? Но аз ти разказвах за младия ми приятел и как…

— Ще ми се да посвириш — казах аз тихо и небрежно, но все пак настоятелно. Понякога това вършеше работа при Лестат. Понякога той изпълняваше желанията ми, без да се усети. И сега го направи: намръщи се леко, сякаш искаше да ми каже, че съм глупак, и започна да свири. Чух, че вратите на задния салон се отварят и Клодия върви по коридора. „Не идвай, Клодия, замолих се аз наум; върви си, преди всички да загинем.“ Но тя вървеше към нас и спря до огледалото в коридора. Чух как отвори чекмеджето на малката масичка и започва да си реши косата. Беше си сложила парфюм с дъх на цветя. Обърнах се бавно към нея, когато застана на прага. Още беше облечена в бяло. Тръгна тихо към пианото. Застана до него, опря длани на дървото и облегна брадичка на тях. Беше приковала поглед в Лестат.

Виждах профила му и нейното малко личице.

— Какво има сега! — рече той, обърна нотната страница и отпусна ръка на бедрото си. — Искаш да ме дразниш, така ли? Самото ти присъствие ме дразни! — Той погледна към страницата.

— Нима? — отвърна тя с най-сладкия си глас.

— Да, точно така. И ще ти кажа още нещо. Срещнах един човек, от когото ще излезе по-добър вампир от теб.

Тези думи ме смразиха, но не мислех да се намесвам, за да не влоша нещата.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита я той.

— Трябваше да се изплаша ли? — каза тя.

— Много си разглезена, защото си единствено дете — каза той. — Имаш нужда от брат. Или може би аз имам нужда от брат. И двамата ми омръзнахте. Вие сте алчни, досадни вампири. Не мога да ви понасям.