Ан Райс - Интервю с вампир

— Не, не… — започнах аз. Усетих как тя притисна буза към слепоочието ми. Беше студена, трябваше да убие. — Не съм роб. Просто нещо като глупав съучастник — признах ѝ аз, признах го пред себе си. Усещах как гладът ми се засилва, пулсира в слепоочията ми, сякаш вените ми се свиваха и цялото ми тяло ме болеше.

— Не, ти си му роб — настоя тя монотонно, сякаш мислеше на глас, сякаш разкриваше малко по малко истината, подреждаше пъзела. — Но аз ще освободя и двама ни.

Спрях. Тя ме притисна и ме подкани да продължа. Вървяхме по дълга и широка алея до катедралата и светлините на Джаксън Скуеър. Водата течеше бързо по канавката в средата на алеята и изглеждаше сребърна на лунната светлина.

— Аз ще го убия — каза Клодия.

Застинах в края на алеята. Усетих как тя се размърда в ръцете ми и се смъкна надолу, без да чака помощ от мен. Оставих я на каменния тротоар. Казах ѝ, че не бива да го прави. Отново бях завладян от онова усещане, което вече ти описах. Всичко около мен — катедралата, жилищните сгради около площада — всичко ми изглеждаше някак призрачно и илюзорно, потрепващо от ужасен вятър. Сякаш земята всеки миг щеше да се разтвори.

— Клодия — изпъшках аз и се обърнах към нея.

— И защо да не го убия! — настоя тя, а гласът ѝ се извиси сребрист и писклив. — Нямам полза от него. Не мога да получа нищо от него. Той ми причинява болка, която няма да търпя!

— А може би и той няма нужда от нас! — отвърнах аз, но с фалшива страст.

Беше безнадеждно. Тя вече се беше отдалечила от мен. Крехките ѝ раменца бяха изправени и издаваха решителност. Вървеше бързо, като малко момиченце, което е излязло на неделна разходка с родителите си, но върви пред тях и се преструва, че е само.

— Клодия! — извиках след нея и я настигнах. Посегнах да хвана тънката ѝ китка, но тя се скова така, сякаш беше излята от желязо. — Клодия, не можеш да го убиеш! — прошепнах аз. Тя отстъпи назад и хукна към друга улица. Един кабриолет изтрополи покрай нас — като внезапна вълна от смях, конски тропот и скърцане на колела. Изведнъж улицата притихна. Аз тръгнах след Клодия и я открих на входа към Джаксън Скуеър — беше вкопчила ръце в желязната ограда. Приближих се към нея и казах:

— Не ме интересува какво мислиш, нито какво изпитваш, ти просто не бива да се опитваш да го убиеш.

— И защо не? Да не мислиш, че е толкова силен! — отвърна тя, но без да откъсва очи от статуята на площада.

— Той е по-силен, отколкото предполагаш! Той е по-силен, отколкото можеш да си представиш! Как възнамеряваш да го убиеш? Не можеш да се мериш с него. Не знаеш как! — Умолявах я, но тя оставаше напълно неподвижна, като дете, взиращо се през витрината на магазин за играчки. Езикът ѝ се появи между зъбите и докосна долната ѝ устна и това предизвика тръпка в цялото ми тяло. Усетих вкуса на кръв. Усетих, че държа беззащитно създание в ръцете си. Исках да убивам. Подушвах и чувах хората по алеите на площада, из пазара, по пристана. Мислех да я взема, да я накарам да ме погледне, да я разтърся, ако трябва, за да ме изслуша, но тя обърна към мен големите си влажни очи и каза:

— Обичам те, Луи.

— Тогава ме послушай, Клодия, умолявам те — прошепнах аз и я прегърнах, внезапно смутен от шепота, бавния и нарастващ шум на човешка реч, който надделяваше над смесените звуци на нощта.

— Той ще те унищожи, ако се опиташ да го убиеш. Няма начин да направиш такова нещо. Не знаеш как. Ако се изправиш срещу него, ще загубиш. Клодия, аз не бих понесъл това.

На устните ѝ се появи едва видима усмивка.

— Не, Луи — прошепна тя. — Мога да го убия. И искам да ти кажа още нещо, една тайна, която ще си остане между мен и теб.

Аз поклатих глава, но тя се притисна още по-близо и притвори клепачи, така че гъстите ѝ мигли почти докоснаха закръглените ѝ бузки.

— Тайната, Луи, е, че искам да го убия. Ще го направя с удоволствие!

Коленичих до нея безмълвен, а тя ме гледаше внимателно, както често в миналото. После каза:

— Убивам хора всяка нощ. Примамвам ги, привличам ги към себе си с някакъв ненаситен глад, с постоянен, несекващ копнеж за нещо… за нещо, не зная точно какво… — Тя притисна устните си с пръсти, устата ѝ се отвори леко и аз видях блясъка на зъбите ѝ. — И изобщо не ми пука за тях — откъде идват и къде отиват — стига да не се изпречват на пътя ми. Но него го мразя! Искам да умре и ще го убия. Ще го убия с удоволствие.

— Но, Клодия, той не е смъртен. Той е безсмъртен. Не може да бъде поразен от болест, нито от старост. Опитваш се да унищожиш живот, който може да продължи до края на света!