Ан Райс - Интервю с вампир

— Ние сме свързани от омраза — каза ми тя съвсем спокойно след известно време. Открих я до празната камина, късаше малки цветчета от дълго стъбло лавандула. Бях толкова щастлив да я видя, че просто замълчах. И когато тя ме помоли да ѝ кажа всичко, което знам, аз го сторих с готовност. Защото нищо не може да се сравни с ужасната тайна, че именно аз ѝ отнех живота. Бях ѝ казал вече за нощта, когато Лестат я взе от болницата. Тя не задаваше никакви въпроси и рядко вдигаше поглед от цветята. Разказах ѝ всичко и останах на мястото си. Отново се взирах в онзи ужасен череп, слушах как листенцата се плъзгат по роклята ѝ и се чувствах нещастен до мозъка на костите си.

— Не те мразя! — каза ми тя и аз се сепнах. Тя слезе от високата възглавница на дивана и тръгна към мен, ухаеща на цветя. — Така ли мирише смъртно дете? — попита тя. — Луи, любими.

Помня, че я вдигнах и зарових лице в малките ѝ гърди, стиснах крехките ѝ раменца. Ръчичките ѝ се заровиха в косата ми, успокояваха ме.

— Ти си ме виждал смъртна — каза тя, а когато я погледнах, ми се усмихваше. Но меката ѝ целувка беше мимолетна и след миг тя се загледа някъде покрай мен, заслушана в някаква едва доловима, но важна музика.

— Ти си ми дал вечната целувка — каза тя, но някак на себе си. — Ти си ме обичал, с вампирската си природа.

— А сега те обичам и с човешката си природа, ако някога съм я имал — отвърнах аз.

— Да… — каза тя замислено. — Това е твоят недостатък. Ето защо добиваш такова нещастно изражение, когато ти казвам „Мразя те“, както говорят смъртните. Затова ме гледаш така сега. Заради човешкото в теб. В мен няма нищо човешко. И никаква история за това как съм плакала до трупа на майка си и как сте ме превърнали в чудовище няма да върне човешкото в мен. Защото няма такова. Виждам в очите ти страх, когато ти говоря това. И все пак приемам страстта ти за истинска. Ти искаш да проникнеш до сърцевината на нещата, както колибрито забива човка дълбоко в цвета и пърха така бързо, че смъртните не могат да видят малките му крилца. Ти не спираш да търсиш отговори, да се опитваш да проникнеш до същността на нещата. Аз съм вампир повече от теб. И сега шейсет и пет годишният ми сън приключи.

Нейният шейсет и пет годишен сън приключил! Не можех да повярвам на ушите си, защото не исках да повярвам в това. Нима бяха минали толкова години от нощта, когато се опитах да напусна Лестат и не успях, когато се влюбих в нея и забравих за мъките на съмненията, за ужасните въпроси, които ме разкъсваха. Сега те излизаха от нейните устни и тя очакваше отговор. Беше отишла бавно до средата на стаята, като бе пръснала цветчетата лавандула по пода. Прекърши стъблото и го вдигна към устните си. Вече знаеше всичко.

— Той ме е направил… твой другар. Никакви други вериги не са могли да те задържат в твоята самота. Той не е могъл да ти даде друго. Той не даде нищо и на мен… мислех го за очарователен. Харесвах походката му, как почуква с бастуна си по плочите и ме люлее в ръце. Той убива със страст, също като мен. Но вече не го намирам за очарователен. Ти също никога не си го харесвал. Ние бяхме негови кукли; ти си останал, за да се грижиш за него, а аз съм му била нужна, за да задържи теб. Но с това е свършено, Луи. Вече е време да го напуснем.

Време е да го напуснем.

Отдавна не бях мечтал за това. Бях свикнал с Лестат, сякаш той беше просто част от живота ми. Чух шум на улицата — Лестат влизаше по алеята за каретите и скоро щеше да е на задното стълбище. Замислих се за онова, което завръщането му винаги събуждаше в мен — смътна тревога, смътна нужда. Изведнъж мисълта, че мога да се освободя от него завинаги, ме заля като вода — като студени вълни. Станах и ѝ прошепнах, че той идва.

— Знам — усмихна се тя. — Чух го, когато зави зад ъгъла.

— Но той няма да ни позволи да си тръгнем — прошепнах аз, макар че схванах какво означават думите ѝ. Вампирският ѝ инстинкт беше много силен. Тя беше готова. — Явно не го познаваш, щом си мислиш, че ще ни остави да си тръгнем — казах ѝ аз, обезпокоен от самоувереността ѝ. — Няма да ни позволи да си тръгнем.

А тя, все така усмихната, отговори:

— О… нима?

И тогава започнахме да кроим план. Веднага. На следващата нощ дойде агентът ми и започна с обичайните оплаквания, че не е редно да работи на светлината на свещ, но все пак се съгласи да уреди презокеанското ни пътуване. С Клодия щяхме да идем в Европа, с първия възможен кораб, без значение до кое пристанище. Най-важното беше с нас да пътува един сандък, който трябваше да бъде изнесен от къщата през деня и качен на борда, но не в трюма, а в нашата кабина. После трябваше да уредим въпроса с Лестат. Възнамерявах да му оставя наемите от няколко магазина и градските къщи, както и малка строителна компания, която развиваше дейност в предградието Марини. Подписах необходимите документи с готовност. Исках да откупя свободата ни — да уверя Лестат, че просто искаме да попътуваме заедно и той ще може да поддържа луксозния начин на живот, с който беше свикнал. Щеше да има пари и нямаше да се нуждае от мен. През всичките тези години аз го бях държал в зависимост. Разбира се, той изискваше от мен пари като от банкер и ми благодареше възможно най-жлъчно. И все пак ненавиждаше тази си зависимост. Надявах се да приспя подозрителността му, като се заиграя с алчността му. Бях убеден, че е способен да разчита с лекота израженията ми, и това ме изпълваше със страх. Всъщност не вярвах, че е възможно да избягаме от него. Разбираш ли какво искам да кажа? Действах така, сякаш беше възможно, но не вярвах в това.