Ан Райс - Интервю с вампир

— Ти ли ме направи такава? И как? — попита тя и присви очи. — Как го направи?

— И защо да ти казвам? Това си е моя работа.

— Защо да е само твоя? — попита тя с леден глас и студен поглед. — Как се прави? — настоя вече почти разгневена.

Лестат стана от канапето и аз веднага скочих пред него.

— Спри я! — викна ми той. — Направи нещо, не мога да я понасям повече.

После тръгна към вратата, но се върна, надвеси се над Клодия и сянката му падна отгоре ѝ. Тя го гледаше безстрашно, опипваше лицето му с поглед, но изглеждаше напълно безразлична.

— Мога и да поправя стореното — каза той. — Мога да унищожа и теб, и него — добави, като ме посочи с пръст. — Бъди доволна, че те направих вампир, защото мога да те разкъсам на хиляди парченца!

И така, с мира в нашия дом беше свършено, макар че все още всичко изглеждаше спокойно. Дните минаваха, а Клодия не задаваше въпроси. Четеше книги за окултното, за вещици и вещерство, за вампири. Както сигурно се досещаш, повечето бяха пълни измишльотини. Митове, приказки, понякога просто романтични истории на ужасите. Но тя ги четеше. Четеше до зори, като се налагаше да ѝ напомням, че трябва да си лягаме.

Лестат пък нае иконом, прислужница и една бригада работници, които да построят фонтан във вътрешния двор с каменна статуя на нимфа, която излива вода от отворена мида. Купи дори златни рибки и саксии с водни лилии, които сложи във фонтана така, че цветовете им плуваха по повърхността и потрепваха от движението на водата.

Някаква жена го беше видяла да убива на Ниадс Роуд, който води към Карлтън, и във вестниците бяха излезли статии, в които го свързваха с някаква обитавана от духове къща близо до Ниадс и Мелпомена. Това го забавляваше неимоверно. Превърна се в призрака от Ниадс Роуд за известно време, но накрая статиите за него минаха на задните страници на вестниците. Тогава той извърши още едно зловещо убийство на публично място и пак даде храна на въображението на вестникарите. И все пак зад всичко това се криеше и малко страх. Той стана замислен и подозрителен, постоянно ме питаше къде е Клодия и какво прави.

— Всичко с нея ще бъде наред — уверявах го аз, макар че се измъчвах неимоверно от дистанцираността ѝ. Сякаш ми беше невеста. Сега много рядко ми обръщаше внимание, пренебрегваше ме, както пренебрегваше Лестат, и дори излизаше от стаята, докато ѝ говорех нещо.

— За нейно добро е да се оправи! — рече той злобно.

— И какво ще сториш, ако не се оправи? — попитах аз повече от страх, отколкото като обвинение.

Той ме погледна със студените си сиви очи.

— Ти ще се погрижиш за нея, Луи. Поговори с нея! Всичко беше наред и изведнъж виж какво стана. Нямаме нужда от проблеми.

Аз обаче изчаках тя да дойде при мен. Беше ранна вечер, тъкмо се бях събудил. Къщата тънеше в мрак. Видях Клодия да стои до френските прозорци. Беше с рокля с набрани ръкави и колан от розова панделка. Гледаше с притворени очи вечерната тълпа по Рю Роял. Чувах Лестат в неговата стая — изливаше вода от каната. После усетих и аромата на одеколона му — съвсем смътен, като музиката, която долиташе от вратите на едно кафене наблизо.

— Той няма да ми каже нищо — прошепна тя. Не знаех, че е видяла, че съм буден. Приближих се и коленичих до нея. — Ти ще ми кажеш, нали? — добави тя. — Ще ми кажеш как стана.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попитах, като се взирах в лицето ѝ. — Или просто искаш да разбереш защо се е случило именно с теб… и каква си била преди? Не разбирам какво имаш предвид под „как стана“, защото ако искаш да узнаеш как се превръща човек във вампир, за да го направиш и ти…

— Дори не знам какво представлява. Какви ги говориш? — отговори тя със студенина. После се обърна и сложи длани на лицето ми. — Убивай с мен тази нощ — прошепна тя страстно, като любовница. — И ми кажи каквото знаеш. Какви сме ние? Защо не приличаме на тях? — И тя погледна към улицата.

— Не знам отговорите на тези въпроси — казах ѝ и тя разкриви лице така, сякаш се опитваше да ме чуе въпреки някакъв силен шум. После поклати глава.

— И аз се питам за същото — продължих, а тя отново доби това странно, напрегнато изражение. Съзрях в него първите признаци на страха, или на нещо по-лошо, по-дълбоко от страх. — Клодия — прошепнах, като притиснах ръцете ѝ към лицето си. — Лестат ти каза едно вярно нещо. Не задавай такива въпроси. От безброй години ти си моя спътница в търсенето ми на всичко онова, което мога да науча за живота на смъртните и за самите тях. Моля те, не споделяй с мен точно тази тревога. Той не може да ни даде отговори. Аз също.