Ан Райс - Интервю с вампир

Вампирът замълча. Момчето изглеждаше нетърпеливо да чуе останалото, но вампирът само събра дългите си бели пръсти като за молитва, после ги сплете и силно притисна длани. Сякаш напълно беше забравил за присъствието на младежа.

— Трябваше да се досетя, че това е неизбежно — каза той, — трябваше да забележа признаците. Но аз бях запленен от нея, обичах я безкрайно. Тя беше мой другар, единственият другар, когото съм имал, ако не броим смъртта. Трябваше да се досетя. И все пак усещах огромната бездна от мрак, която приближаваше, сякаш винаги вървяхме близо до ръба на пропаст. Пропаст, която щяхме да видим едва когато завием в погрешната посока или пък се разсеем, потънали в мисли. Понякога ми се струваше, че около мен съществува единствено мрак. Сякаш земята всеки миг ще се разтвори и ще погълне Рю Роял и всички сгради ще се срутят в прахта. Най-лошото беше, че ми изглеждаха някак прозрачни, призрачни, като направени от коприна. О, прощавай… разсеях се. Та какво казвах? Че не забелязах признаците на промяната в нея, че се бях вкопчил отчаяно в щастието, което ми бе дала. И още ми даваше. И не обръщах внимание на нищо друго.

Все пак знаци имаше. Тя започна да се държи по-хладно с Лестат. Взираше се в него с часове. Когато той кажеше нещо, тя често не му отговаряше и беше трудно да се прецени дали не го е чула, или просто изпитва презрение към него. И така, нашият крехък домашен мир се взриви заради неговия гняв. Той не искаше да бъде обичан, но не търпеше да го игнорират. Веднъж дори ѝ се нахвърли, като крещеше, че ще я напляска. Аз веднага му се противопоставих, както преди много години.

— Тя вече не е дете — прошепнах му. — Не знам какво е. Сигурно е жена.

Казах му да не обръща внимание и той реши да ѝ отвърне със същото пренебрежение. Една вечер обаче дойде вбесен и ми каза, че не пожелала да тръгне с него, но го проследила след това.

— Какво ѝ става! — крещеше той, сякаш аз съм я родил и трябва да зная.

Една нощ нашите слугини изчезнаха. Имахме две много добри прислужници — майка и дъщеря. Изпратихме кочияша до дома им, но той каза, че са изчезнали. После бащата дойде да чука на вратата ни. Стоеше на тротоара и ме гледаше с онова мрачно и подозрително изражение, което рано или късно се появяваше на лицата на всички смъртни около нас. Това изражение е предтеча на смърт, както бледността може да бъде предтеча на смъртоносна треска. Опитах се да му обясня, че не са идвали на работа, нито майката, нито дъщерята, и ние също ги търсим.

— Тя го е направила! — изсъска ми Лестат от сенките, когато затворих вратата. — Направила им е нещо и е поставила в опасност и трима ни. Ще я накарам да си признае!

Той хукна по витата стълба към вътрешния двор. Знаех, че Клодия е избягала. Беше се измъкнала, докато аз говорех с бащата. Знаех и още нещо — че от една неизползваема кухненска пристройка се носи лека воня на гнило, която се примесваше с аромата на орловите нокти — воня на гробища. Чук как Лестат слиза долу и се приближих към ръждясалите капаци на малката постройка. Там вече не се готвеше, нито пък се вършеше друга работа. Сградата беше обрасла с цяла плетеница орлови нокти. Капаците обаче бяха разхлабени, а пантите им бяха толкова ръждясали, че се разсипаха на прах. Чух как Лестат ахва, когато пристъпихме в мрака.

Майка и дъщеря лежаха една до друга на плочите. Майката беше прегърнала дъщеря си през кръста, а дъщерята беше склонила глава на гърдите ѝ. И двете бяха изцапани с изпражнения, които гъмжаха от червеи. Голям облак комари се вдигна към нас, когато капакът падна на земята. Аз започнах да ги гоня, изпълнен с погнуса. По клепачите и в устите на жените пълзяха мравки. На лунната светлина видях дори сребристите слузести следи на охлюви.

— Проклета да е! — изкрещя Лестат, а аз го хванах за ръката, за да го задържа.

— Какво ще ѝ сториш? — попитах го. — Какво можеш да направиш? Тя вече не е дете, което ще ни послуша и ще се подчини. Трябва да я научим какво не бива да прави.

— Но тя знае! — Той се отдръпна от мен и започна да изтупва жакета си. — Тя знае! Знае какво да прави, и то от години. Знае докъде може да стигне. Няма да ѝ позволя да рискува така.

— Да не би да си господар и на двама ни? Не си я учил на подобно нещо, нито пък аз. Тя смята, че ни е равна. Трябва да поговорим с нея, да се научи да се съобразява с нас. И ние с нея.

Той си тръгна, явно замислен над думите ми, макар че не отговори нищо. Реши да си отмъсти на града. Когато се прибра, беше изтощен и преситен. Нея още я нямаше. Лестат седна на дивана, протегна крака напред и ме попита: