Ан Райс - Интервю с вампир

— Погреба ли ги?

— Няма ги вече — отвърнах аз. Нямах сили да обяснявам, че съм ги изгорил в старата пещ в неизползваната кухня. — Но ще трябва да се оправяме с бащата и брата. — Страхувах се от гнева му. Исках веднага да намерим начин да решим този проблем. Той обаче каза, че вече няма нито баща, нито брат. Че смъртта им гостувала тази нощ в малката им къща близо до градските стени и после се помолила за душите им.

— Вино — прошепна той и прокара пръст по устните си. — И двамата бяха изпили много вино. На връщане се хванах, че почуквам по оградите в опит да изкарам мелодия. — Засмя се и продължи: — Но всъщност това замайване не ми харесва. А на теб?

Когато ме погледна, трябваше да се засмея, защото не исках да развалям настроението му. Щом видях, че изглежда спокоен и разумен, аз се наведох към него и казах:

— Чух Клодия да се качва по стълбите. Бъди мил с нея. Вече е свършено.

В този миг тя влезе. Панделките на бонето ѝ висяха, а малките ѝ ботушки бяха покрити с кал. Гледах и двамата напрегнато. Лестат се беше ухилил саркастично, а Клодия се държеше така, сякаш него го нямаше в стаята. Носеше букет бели хризантеми, който беше толкова голям, че телцето ѝ изглеждаше още по-малко. Бонето ѝ се смъкна, увисна на рамото ѝ за момент, после падна на килима. По цялата ѝ коса имаше малки цветчета от хризантеми.

— Утре е Денят на Вси светни — каза тя. — Знаеш ли?

— Да — отвърнах аз. На този ден всички вярващи в Ню Орлиънс ходеха на гробището, за да се погрижат за гробовете на близките си. Варосваха стените на гробниците, почистваха издълбаните по мраморните камъни надписи. Накрая окичваха гробовете с цветя. В гробището „Сейнт Луис“, което беше много близо до нашата къща, бяха гробниците на знатните семейства в Луизиана. Там беше погребан и моят брат. До гробовете имаше дори железни пейки, където близките сядаха, за да поговорят с други опечалени, дошли да навестят скъпите си покойници. В Ню Орлиънс този ден беше нещо като празник. Празник на смъртта. Туристите явно не го разбираха съвсем, но това си беше честване на живота в отвъдното.

— Купих цветята от един търговец — каза Клодия. Говореше тихо и почти неразбираемо. Очите ѝ бяха някак мътни, безизразни.

— За онези двете, които си оставила в кухнята ли? — обади се гневно Лестат. Тя се обърна към него, но не каза нищо. Само го гледаше, сякаш го виждаше за първи път. После пристъпи към него и се взря в лицето му отблизо, като че го изучаваше. Аз тръгнах към тях. Усещах гнева му. Усещах нейната студенина. Тя се обърна към мен, а после, като поглеждаше ту към Лестат, ту към мен, попита:

— Кой от вас го направи? Кой ме направи такава?

Надали съм бил по-изумен някога от нейни думи или дела. И все пак това се очакваше, беше неизбежно мълчанието ѝ да се пропука. Тя обаче не ми обръщаше голямо внимание. Взираше се в Лестат.

— Вие говорите така, сякаш винаги сме били такива, каквито сме сега — каза тя тихо, премерено, детският глас изричаше думите със сериозността на възрастен. — Говорите за другите като за смъртни, а за нас като за вампири. Но невинаги е било така. Луи имаше смъртна сестра, аз я помня. В сандъка му има неин портрет. Виждала съм как го гледа! Той също е бил смъртен като нея. Аз също. Иначе защо не раста? — Тя разтвори ръце и хризантемите паднаха на пода. Прошепнах името ѝ. Исках да отвлека вниманието ѝ, но беше невъзможно. Нямаше връщане назад. Очите на Лестат горяха от вълнение и от злостно удоволствие.

— Ти си ни направил такива, нали? — обвини го тя.

Той вдигна вежди в израз на иронично удивление.

— Че какви сте? — попита. — Нещо друго ли трябваше да бъдете?

Сви колене и се наведе напред с присвити очи.

— Знаеш ли преди колко време беше това? Можеш ли изобщо да си го представиш? Ще трябва да намеря някоя старица, за да ти покажа каква щеше да бъдеш сега като смъртна.

Тя се извърна от него и постоя объркана за момент. После тръгна към креслото до камината, качи се на него и се сви там като безпомощно дете. Прегърна коленете си и кадифеното ѝ палто се отвори, а копринената рокля се опъна по краката ѝ. Взря се във въглените в огнището.

И все пак не изглеждаше никак безпомощна. В очите ѝ гореше някаква решителност, изглеждаше като обсебена.

— Ако беше смъртна, вече щеше да си мъртва! — настоя Лестат, вбесен от мълчанието ѝ. Изпъна крака на пода и настоя: — Чуваш ли ме? Защо изобщо ме питаш за това сега? Защо го правиш на въпрос? Винаги си знаела, че си вампир. — Продължи с тирадата си, като говореше почти същото, което бе казвал много пъти и на мен: опознай природата си, убивай, бъди каквато си. Но всичко това изглеждаше някак не на място, защото Клодия не се свенеше да убива. Тя се облегна в креслото и извъртя глава така, че да може да го вижда. Пак се взираше в него, сякаш виждаше кукла на конци.