Ан Райс - Интервю с вампир

Видях, че не прие думите ми, но не очаквах да се отдръпне така конвулсивно от мен, не очаквах да оскубе косата си с такава жестокост, но после отдръпна ръка, сякаш осъзнала, че жестът е безсмислен. Това ме изпълни с тревога. Тя гледаше към небето. То беше облачно и без никакви звезди — облаците прелитаха бързо откъм реката. Клодия прехапа рязко устни, после се обърна към мен и прошепна:

— Значи той ме е превърнал… нали? Той, а не ти?

Имаше нещо зловещо в изражението ѝ и аз неволно се отдръпнах. Застанах пред камината и запалих единствената свещ пред високото огледало. Внезапно видях нещо стряскащо — в мрака се оформи първо нещо като страховита маска, а после и цял потъмнял череп. Взирах се в него. Миришеше леко на пръст, въпреки че не видях пръст по него.

— Защо не ми отговориш? — попита ме тя.

Чух как Лестат отвори вратата. Той винаги отиваше да убива, след като се събудеше. Аз не правех така.

Прекарвах първите часове на нощта на спокойствие, докато гладът се събуждаше и нарастваше в мен, докато жаждата ми ставаше все по-силна, за да мога да се отдам на лова сляпо и почти неосъзнато. Тя зададе отново въпроса си и той сякаш заплува във въздуха като ек от камбана… а сърцето ми заби лудо.

— Той го е направил, разбира се! Сам го каза. Но ти криеш нещо от мен. Нещо, което той все намеква. Казва, че е нямало да стане без теб!

Аз се взирах в призрачния череп и все пак чувах думите ѝ — те ме удряха като камшик, пришпорваха ме да се обърна и да се изправя лице в лице с нея. Една мисъл премина през ума ми като леден полъх — че и от мен нямаше да остане нищо, освен такъв череп. Обърнах се и видях очите ѝ на светлината от улицата, като две пламъчета на бялото ѝ лице. Приличаше на кукла с избодени очи и на тяхното място сега пламтяха демонични огньове. Тръгнах към нея, като шепнех името ѝ, но всичко, което казвах, умираше, преди да я достигне, и сякаш се изпаряваше, щом докоснеше пелерината или шапката ѝ. Видях малката ѝ ръкавица до вратата — сияеше в мрака. За миг ми се стори, че е отрязана детска длан.

— Какво ти става…? — Тя се приближи и се вгледа в лицето ми. — Какво ти е по принцип? Защо се взираш така в огледалото и в ръкавицата. — Изрече го нежно, но не… не достатъчно нежно. В гласа ѝ се усещаше някаква хладна пресметливост, някаква дистанцираност.

— Имам нужда от теб — казах аз, без да се усетя. — Не искам да те загубя. Ти си единственият ми другар в безсмъртието.

— Но не може да няма други! Не може да сме единствените вампири на тази земя. — И така тя изрече собствените ми думи, които сякаш се връщаха към мен на вълната на нейното самоосъзнаване, на началото на нейното търсене. В тона ѝ не се долавяше болка, а някаква неотложност, студена неотложност. Погледнах я.

— Нима не си същият като мен? — попита тя. — Та нали ти ме научи на всичко, което знам!

— Но Лестат те научи да убиваш. — Вдигнах ръкавицата ѝ. — Хайде, ела, да излезем навън. Искам да изляза… — С мъка успях да ѝ сложа ръкавиците, после вдигнах гъстите ѝ къдрици и ги спуснах над палтото.

— Но ти ме научи да виждам! — каза тя. — От теб чух израза „вампирски очи“. Ти ме научи да отпивам от света, да жадувам за още…

— Никога не съм искал тези думи да прозвучат така — отвърнах ѝ аз. — В твоята уста придобиват друго значение… — Тя ме побутна, искаше да погледна към нея.

— Ела — казах ѝ. — Искам да ти покажа нещо…

Бързо я поведох по коридора и после по витото стълбище през тъмния заден двор. Вече не осъзнавах какво точно искам да ѝ покажа, бях наясно само накъде вървя. Водех я натам по силата на някакъв мощен инстинкт.

Тръгнахме през мрачния град, небето беше виолетово и облаците се бяха разнесли. Звездите бяха малки и бледи, а въздухът бе задушен и ароматен, дори след като отминахме разкошните градини и се отправихме към страховитите тесни улички, където между камъните на паважа растяха цветя. Огромни олеандри бяха разперили дебелите си восъчни стъбла с розово-бели цветове — като чудовищни плевели насред пусто поле. Чувах бързите стъпки на Клодия, която тичаше след мен. Нито веднъж не ме помоли да забавя крачка. Накрая спряхме. На лицето ѝ бе изписано безкрайно търпение. Гледаше ме, застанала насред тъмната и тясна улица, където между испанските фасади на стари малки постройки се издигаха няколко френски къщи със скосени покриви. Бях открил къщата на сляпо, винаги бях знаел къде е, но се опитвах да я избягвам. Никога не завивах покрай този тъмен ъгъл, не исках да мина покрай ниския прозорец, от който бях чул плача на Клодия. Къщата беше съвсем тиха. Беше много порутена, а на тясната улица бяха опънати въжета с пране. Покрай основата на сградата растяха плевели, а стъклата на два от таванските прозорци бяха счупени и заменени с някакви парцали. Докоснах капаците.