Ан Райс - Интервю с вампир

— Ето тук те видях за първи път — казах ѝ аз, исках да ѝ обясня всичко и тя да разбере, но все още чувствах ледения ѝ поглед. — Чух те да плачеш. Ти беше вътре, в тази стая, заедно с майка ти. Тя… тя беше мъртва. Беше мъртва от дни, но ти не разбираше това. Стоеше до нея и виеше от мъка. Плачеше много жално, измъчвана от треска и глад. Опитваше се да я събудиш, прегръщаше я от обич… и от страх. Почти се съмваше и аз…

Притиснах с длани слепоочията си.

— Отворих капаците и влязох в стаята. Изпитах жал към теб. Много силна жал. Но… и още нещо.

Видях как устните ѝ се отпуснаха, а очите ѝ се разшириха.

— Ти… ти си пил от мен? — прошепна тя. — Аз съм била твоя жертва!

— Да! — отвърнах аз. — Направих го.

Настъпи безкрайно и мъчително мълчание, което беше непоносимо. Тя стоеше като вкаменена в мрака, а огромните ѝ очи отразяваха светлината. Вятърът се засили и зави тихо в улицата. После Клодия се обърна. Чух тропането на пантофките ѝ, когато се затича. Тя тичаше, без да спира. Аз стоях, не можех да помръдна и се вслушвах в стъпките ѝ, които ставаха все по-тихи. Накрая се обърнах, разкъсван от страх. Да, страхът ми се засилваше все повече и вече ставаше непреодолим. Хукнах след нея. Не можех дори да си помисля, че няма да я настигна, че няма да си я върна, че няма да ѝ кажа, че я обичам и трябва да бъде с мен. Докато тичах по тъмната улица след нея, ми се струваше, че с всяка секунда тя ми се изплъзва все повече и повече. Сърцето ми бумтеше лудо, гладно, измъчено от напрежението и усилието. Внезапно спрях, защото я видях да стои под една улична лампа. Взираше се в мен, сякаш не можеше да ме разпознае. Хванах я за тъничкия кръст и я вдигнах към светлината. Тя ме гледаше с разкривено от мъка лице. Главата ѝ беше леко извърната, сякаш ме гледаше против волята си и се опитваше да овладее отвращението си.

— Ти си ме убил — прошепна тя. — Ти си отнел живота ми!

— Да — отвърнах аз и я притиснах към себе си, за да чувствам ударите на сърцето ѝ. — По-скоро се опитах да го отнема. Да изпия живота ти до капка. Но сърцето ти не приличаше на никое друго. То не спираше да бие, бореше се, докато не се откъснах от теб, защото моето сърце биеше толкова бързо, че щях да умра. Тогава ме намери Лестат. Присмя ми се — чувствителният Луи решил да се нахрани със златокосо дете, с невинно малко дете. Той те взе от болницата, където те бяха откарали. Не знаех какво възнамерява да прави. Беше решил да ми даде урок, да ми разкрие каква е истинската ми природа. „Ето, довърши я“, каза ми той. И аз отново изпитах същата страст. Знам, че ще те загубя завинаги. Виждам го в очите ти! Гледаш ме, както гледаш смъртните — отдалеч, от някаква студена, непознаваема бездна, в която не мога да проникна. Но аз го сторих. Изпитах такъв огромен глад към твоето биещо сърце, към твоите бузки, твоята кожа. Ти беше розова и ароматна — сладко смъртно дете, покрито с улична прах. Прегърнах те отново и започнах да пия. Имах чувството, че сърцето ти ще ме убие, но не ми пукаше. Лестат ни раздели, ухапа собствената си китка и ти даде да пиеш. И ти го направи. Пи, докато той не издържаше повече. Така стана вампир. Същата нощ пи и човешка кръв, както всяка друга нощ оттогава насам.

Изражението ѝ не се беше променило. Плътта ѝ беше като восъчна — само очите ѝ изглеждаха живи. Нямаше какво повече да ѝ кажа, затова я оставих на земята.

— Аз отнех живота ти. А той ти го върна.

— Сега ви мразя и двамата! — каза тя тихо.

Вампирът замълча.

— Защо ѝ казахте това? — попита момчето след известно време.

— А как иначе? — Вампирът го погледна с леко изумление. — Тя трябваше да знае. Трябваше да отсъди сама. Все пак Лестат не я беше лишил от живот, както стори с мен. Аз го направих. Тя щеше да умре! С живота ѝ на смъртна беше свършено. Но каква е разликата? Защото всички ние умираме! Тя просто виждаше по-ясно това, което всички знаят — че смъртта е неизбежна, освен ако не избереш… това! — Той отвори ръце и се вгледа в бледите си длани.

— Изгубихте ли я? Тя отиде ли си?

— Да си отиде? Къде би могла да иде? Та тя беше съвсем малко дете. Кой щеше да я подслони? Мислиш ли, че щеше да си намери някоя крипта и като вампир от легендите да лежи сред червеи и мравки през деня, а ще се надига нощем, за да броди из някое малко гробище? И все пак не заради това остана с нас. Между нея и мен имаше нещо общо. По това си приличахме и с Лестат. Не можехме да понесем самотата! Имахме нужда от някого! За нас светът на смъртните беше като безкрайна пустош, из която бродехме като слепци, без да успеем да се докоснем до нищо, като вестители на смъртта.