Ан Райс - Интервю с вампир

Аз се опитвах да образовам Клодия. Все ѝ шепнех, че вечният ни живот ще бъде безсмислен, ако не виждаме красотата, която ни заобикаля в творенията на смъртните. Все се опитвах да погледна дълбоко в очите ѝ, когато четеше дадена от мен книга, когато шепнеше поезия, на която аз я бях научил, или пък когато се опитваше да изсвири измислена от нея песничка на пианото. Тя разглеждаше с часове картинките в книгите и ме слушаше как чета, като седеше така неподвижна, че по някое време аз оставях книгата и се взирах в нея. Тогава тя се раздвижваше, като оживяла кукла и съвсем тихичко ми казваше да продължавам.

По това време започнаха да се случват странни неща. Въпреки че тя не говореше много и беше още съвсем малко дете, аз я откривах сгушена в креслото ми да чете Аристотел, Боеций или пък някой нов роман, току-що дошъл от Европа. Или пък успяваше да засвири музика от Моцарт, която бяхме чули едва предната вечер. Свиреше по памет, но така вярно и концентрирано, че изглеждаше почти като привидение, когато седеше с часове на пианото и първо улавяше мелодията, после ритъма, а накрая съединяваше всичко в едно. Клодия беше загадка. Не беше възможно да разбереш какво знае и какво не знае. Беше страховито да я гледаш как убива. Заставаше на тъмен площад и чакаше да се появи някой мил джентълмен или дама. Очите ѝ бяха по-безумни дори от тези на Лестат. Приличаше на дете, сковано от страх, прошепваше молба за помощ и когато някой я вземеше на ръце, тя се вкопчваше във врата му. Езичето ѝ се подаваше между зъбите, а очите ѝ пламтяха от глад. В първите години убиваше бързо, но после се научи да си играе с жертвите си. Водеше ги в магазини за кукли или пък в някое кафене, където ѝ купуваха горещ шоколад или чай, за да се сгрее. Тя отблъскваше чашите и чакаше, наслаждавайки се на тяхната доброта.

Но щом се наситеше, ставаше мой компаньон, мой ученик. Прекарвахме много часове заедно и тя усвояваше все по-бързо знанието, което ѝ давах. С нея споделях неща, които не можех да споделя с Лестат. Призори лягаше с мен и аз усещах как сърцето ѝ бие до моето. А често, докато свиреше или рисуваше и не знаеше, че съм в стаята ѝ, аз я гледах и си спомнях за онова неповторимо изживяване, когато я убих, когато отнех живота ѝ и изпих кръвта ѝ в смъртоносна прегръдка, в която бях впримчвал мнозина — мнозина, които вече гниеха във влажната земя. Но тя беше жива, прегръщаше ме и ме целуваше с малките си устнички, приближаваше сияйните си очи до моите и аз усещах милувката на миглите ѝ, смеехме се и се въртяхме из стаята в див валс. Баща и дъщеря. Любовник и любовница. Сигурно можеш да си представиш колко прекрасно беше, че Лестат не ми завиждаше за това. Той само се усмихваше и изчакваше тя да отиде при него. Тогава я извеждаше на улицата, помахваха ми за довиждане и тръгваха да споделят онова, което ги свързваше: отиваха да ловуват, да прелъстяват, да убиват.

Минаха години. Много години. И все пак ми трябваше доста време, за да осъзная нещо за Клодия. По изражението ти виждам, че вече се досещаш и се чудиш как така не съм го разбрал по-рано. Ще ти кажа само, че за мен, и за тях, времето не е това, което е за теб. За нас дните не се нижат един след друг — за нас времето е мрачно море, над което вечно се издига луната.

— Тялото ѝ! — обади се момчето. — Тя не е пораснала.

Вампирът кимна.

— Да, тя щеше да остане завинаги дете демон — каза той така тихо, сякаш с почуда. — Както аз оставам млад като в деня на смъртта си. Лестат също. Умът ѝ обаче беше ум на вампир. Опитвах се да разбера как ще премине към зрелостта. Тя започна да говори повече, макар че си остана все така самовглъбена и можеше да ме слуша с часове, без да ме прекъсне. И все пак на кукленското ѝ лице вече имаше очи на жена, невинността ѝ като че беше захвърлена заедно с куклите и с известна доза от присъщото ѝ търпение. Когато седеше на канапето в малката си дантелена нощна роба и нижеше перли, тя изглеждаше някак прелъстителна. Превърна се в зловеща и силна прелъстителка, гласът ѝ беше ясен и сладък, както винаги, но в него вече се долавяше някаква женственост, острота, която понякога беше шокираща. Имаше дни, в които сякаш се събуждаше от обичайното си спокойствие и се смееше на предсказанията на Лестат за бъдеща война или пък, докато пиеше кръв от кристална чаша, обявяваше, че в къщата няма никакви книги и трябва да се сдобием с такива, дори ако трябва да ги откраднем. После ми разказваше студено за библиотека в имение в Сент Мари — някаква жена колекционирала книги, както се събират пеперуди. Питаше дали може да я заведа в нейната спалня.