Ан Райс - Интервю с вампир

Проснах се на едно кресло, а той отиде да отвори вратата.

— Да, влезте, моля, имахме малък инцидент — каза той на един млад роб. После затвори вратата и го нападна в гръб толкова бързо, че момчето изобщо не разбра какво го е сполетяло. Лестат коленичи над тялото, започна да пие и направи знак на детето да се приближи. То слезе от кушетката, коленичи, хвана китката на роба и прибра назад полите на ризата си. Загриза плътта, сякаш искаше да се нахрани с нея, но Лестат ѝ показа как да действа. После седна назад и я остави да пие. Гледаше гърдите на момчето и когато дойде мигът, се наведе към нея и каза:

— Стига толкова, той умира… Не бива да пиеш, след като сърцето спре, иначе отново ще ти стане зле, много зле. Разбираш ли?

Тя се беше заситила и седна до него. Облегна се на канапето и протегна крака на пода. Момчето умря след секунди.

Аз се чувствах толкова зле, че ми се стори, че тази нощ продължава хиляди години. Седях и ги гледах. Детето се примъкна по-близо до Лестат, сгуши се в него, а той я прегърна, но без да откъсва безизразните си очи от трупа. После погледна към мен.

— Къде е мама? — попита тихо детето. Гласът ѝ съответстваше напълно на красотата ѝ — чист и звънък, като сребърна камбанка. Беше някак чувствен дори. Тя самата беше много чувствена. Очите ѝ бяха широко отворени и ясни като на Бабет. Сигурно ще ме разбереш, ако ти кажа, че почти не осъзнавах какво се случва. Знаех какво означава всичко това, но бях ужасѐн. Лестат стана, вдигна я от пода и тръгна към мен.

— Тя е нашата дъщеря — каза ми той. — Вече ще живее с нас.

Той ѝ се усмихна, но очите му останаха студени. Сякаш всичко това беше една ужасна шега. Погледна ме и видях на лицето му укор. Бутна я към мен. Тя се настани в скута ми и ме прегърна. Отново почувствах мекотата ѝ, свежестта на кожата ѝ. Беше като топъл плод, като праскова, сгряна от слънцето. Огромните ѝ искрящи очи бяха приковани в мен с доверие и любопитство.

— Това е Луи, а аз съм Лестат — каза ѝ той, като коленичи до нея.

Тя се огледа и каза, че стаята е много красива, но искала при мама. Лестат извади гребена си и започна да реше косата ѝ. Задържаше кичурите така, че да не я оскубе. Косата ѝ скоро заприлича на вълни от сатен. Тя беше най-красивото дете, което съм виждал. Сега вече сияеше със студения огън на вампир. Очите ѝ бяха очи на жена. Тя щеше да стане бледа като нас, но иначе щеше да си бъде същата. Вече разбирах думите на Лестат за смъртта, знаех какво означават те. Докоснах двете рани на вратлето ѝ и видях, че още кървят леко. Взех кърпичката на Лестат от пода и я допрях до шията ѝ.

— Майка ти те остави при нас. Иска да бъдеш щастлива — каза ѝ той със същата увереност. — Тя знае, че ние ще те направим много щастлива.

— Искам да пия още — каза тя и се обърна към трупа на пода.

— Не, не тази нощ, утре вечер — отвърна Лестат, после отиде да извади жената от ковчега си. Детето се плъзна от скута ми и аз тръгнах след него.

Малката гледаше как Лестат слага двете жени и момчето в леглото и ги завива чак до брадичките.

— Болни ли са? — попита детето.

— Да, Клодия — отвърна той. — Те са болни и мъртви. Умират, когато пием от тях. — Той тръгна към нея и отново я взе на ръце. Стояхме тримата. Аз бях като омагьосан от нея, от нейната трансформация, от всеки неин жест. Тя вече не беше дете, а дете вампир.

— Е, Луи щеше да ни напусне — обяви Лестат, а очите му се откъснаха от мен и се извърнаха към нея. — Искаше да си отиде. Но вече няма да го направи. Защото иска да остане и да се грижи за теб, да те направи щастлива. — Пак ме погледна и добави: — Няма да заминаваш, нали, Луи?

— Ти си копеле! Ти си демон! — прошепнах аз.

— Не говори така пред дъщеря си — сопна се той.

— Аз не съм твоя дъщеря — каза детето със сребърното си гласче. — Аз съм дъщеря на мама.

— Не, скъпа, вече не си — отвърна Лестат. Погледна към прозореца и веднага затвори вратата на спалнята и заключи. — Вече си наша дъщеря, дъщеря на Луи и на мен, не разбираш ли? Сега кажи с кого искаш да спиш? С него или с мен? — Обърна се към мен и каза: — Може би трябва да спиш с него. Защото… когато съм изморен… не съм особено мил.

Вампирът замълча, момчето също не продумваше, но накрая промълви:

— Дете вампир.

Вампирът се обърна сепнат към него, после се вгледа в касетофона, сякаш беше нещо чудовищно. Момчето видя, че касетата свършва, веднага отвори куфарчето си и извади нова. Сложи я непохватно в гнездото и погледна към вампира, докато натискаше копчето. Той изглеждаше изморен, скулите му изпъкваха повече отпреди, а сияйните му зелени очи бяха огромни. Бяха започнали интервюто след мръкване, а през зимата в Сан Франциско се стъмваше много рано. Сега беше малко преди десет. Вампирът изправи гръб, усмихна се и каза кротко: