Ан Райс - Интервю с вампир

— Направи това, което изисква природата ти. Всичко останало е просто спомен. Направи онова, което изисква природата ти.

И така, моментът отлетя. Стоях като момичето в салона на хотела, замаян и податлив на всяко внушение.

— Болката е ужасна за теб — каза Лестат. — Ти я усещаш по-остро от всяко друго същество, защото си вампир. Не искаш да продължава, нали?

— Не — отвърнах аз. — Чувствам се така, сякаш съм я взел за невеста и съм я повел в безкраен танц.

— Да, разбирам. — Той стисна ръката ми. — Не се отвръщай от природата си, ела с мен.

Той ме поведе бързо по улицата, като се обръщаше, щом усетеше, че забавям крачка. Държеше ме за ръката, усмихваше се, а аз се радвах на присъствието му, както в нощта, когато дойде и ми каза, че мога да стана вампир.

— Злото е въпрос на гледна точка — шептеше ми той. — Ние сме безсмъртни. Очакват ни безкрайни пиршества, които човешката съвест не би понесла и които смъртните не биха познали, без да се разкаят след това. Господ убива, ние също. Той не подбира — покосява и бедни, и богати. Ние също. Няма други като нас на света, няма други така подобни на Него, черни ангели, които не са затворени в ада, а бродят по Неговия свят и из всичките Негови царства. Тази нощ искам дете. Чувствам се като майка… искам дете!

Трябваше да разбера какво има предвид. Но не разбрах. Беше ме омагьосал напълно. Играеше си с мен, както когато бях смъртен. Водеше ме и повтаряше:

— Болката ти ще изчезне.

Излязохме на една улица, на която няколко къщи светеха. Това бе улица на пансиони, които отдаваха стаи под наем, и на домове на моряци и докери. Влязохме през една тясна врата и тръгнахме по тесен каменен проход, в който дишането ми звучеше като вой на вятър. Лестат се запромъква покрай стената, докато сянката му не се очерта в светлината, струяща от една врата, и не се сля с друга сянка. Главите на двамата мъже се сведоха една към друга, шепотът им беше като шумолене на сухи листа.

— Какво има? — попитах го аз, когато се върна при мен. Изведнъж се изплаших, че възбудата ми може да угасне. Пак зърнах в ума си познатия мрачен и пуст пейзаж. Почувствах смразяващата тръпка на самотата, тръпката на вината.

— Тя е там! — каза ми той. — Твоята дъщеря. Твоето момиченце.

— Какво говориш, за Бога?

— Ти си я спасил — каза ми той. — Знаех си. Оставил си прозореца отворен и случайни минувачи са я довели тук.

— Детето ли? Малкото момиченце? — ахнах аз. Но той вече ме влачеше навътре. Озовахме се в края на дълга редица дървени легла. Във всяко от тях имаше дете, завито с тясно бяло одеяло. Една-единствена свещ гореше в края на помещението, където някаква сестра се беше навела над малко писалище. Ние тръгнахме по пътечката между леглата.

— Умиращи от глад деца, сирачета — каза ми той. — Деца, болни от чума и треска.

Спря и аз видях малкото момиченце в едно от леглата. В този миг отново се появи онзи мъж и прошепна нещо на Лестат, който му отговори тихо — за да не събуди децата. В другата стая се чу плач и сестрата стана и забърза натам.

Лекарят се наведе и уви детето с одеялото. Лестат извади пари от джоба си и ги остави в края на леглото. Лекарят каза, че е много доволен, че сме дошли да я вземем, защото повечето били сирачета. Идвали с корабите. Някои били толкова малки, че дори не можели да кажат, коя от мъртвите е тяхната майка. Явно беше решил, че Лестат е бащата на момиченцето.

Само след миг Лестат вече тичаше по улицата, прегърнал детето. Бялото одеяло се открояваше на черния му жакет и дори на мен, с моето остро зрение, ми се стори, че то се носи в мрака на нощта само, без никой да го носи — като плуваща във въздуха форма, носена от вятъра, като листо, вдигнато и отвяно по някой проход. Настигнах го чак при Плас д’Арм. Детето бе съвсем бледо и беше отпуснало глава на рамото му. Бузките му още бяха румени, въпреки че то беше обезкървено и на прага на смъртта. Отвори очи или поне повдигна клепачи. Видях бялото под извитите мигли.

— Лестат, какво правиш? Къде я носиш? — попитах го аз. Но вече знаех. Той тичаше към хотела и смяташе да я отнесе в стаята ни.

Труповете на двете жени бяха там, където ги оставихме — едната в ковчега, сякаш вече приготвена за погребение, а другата в стола до масата. Лестат прелетя край тях, като че ли изобщо не ги забеляза, а аз го гледах с удивление. Свещите бяха догорели и единствената светлина идваше от луната и звездите. Видях сияещия му профил, когато положи детето на възглавницата.

— Ела, Луи, още не си се нахранил. Знаеш, че е така, нали? — каза ми той със същия спокоен и убедителен глас, с който ми бе говорил цяла вечер. Стисна ръката ми, неговата беше топла и силна.