Ан Райс - Интервю с вампир

Той не гледаше злобно като някой злодей от долнопробна пиеса, нито пък се наслаждаваше на страданието ѝ. Просто я гледаше.

— Не исках да бъда лоша — плачеше тя. — Вършех онова, което бях принудена да направя. Ти няма да позволиш да умра, ти ще ме пуснеш. Не мога да умра така, не мога! — Тя се разкъсваше от ридания. — Ти ще ме пуснеш. Трябва да ида при свещеника. Пусни ме.

— Но моят приятел също е свещеник — каза Лестат и се усмихна, все едно беше измислил най-забавната шега. — Това е твоето погребение, скъпа. Виж сега, ти беше на едно вечерно парти и умря. Но Господ ти дава шанс да се покаеш. Нима не разбираш? Хайде, изповядай му греховете си.

Тя първо поклати глава, но после отново се вгледа умоляващо в мен и прошепна:

— Вярно ли е?

— Е, скъпа — обади се Лестат. — Струва ми се, че не се разкайваш. Затова ще затворя капака!

— Престани, Лестат! — изкрещях му аз. Момичето пак се разпищя и аз не можех да издържам повече. Наведох се и хванах ръката ѝ.

— Не мога да си спомня греховете си — каза тя, докато аз оглеждах китката ѝ, решен да я убия.

— Не се опитвай. Само кажи на Господ, че съжаляваш — казах ѝ аз, — а после ще умреш и всичко ще свърши.

Тя легна и затвори очи. Аз забих зъби в китката ѝ и започнах да пия остатъка от кръвта ѝ. Момичето помръдна веднъж, сякаш в съня си, и изрече едно име. После, когато усетих, че сърцето ѝ влиза в онзи хипнотизиращ бавен ритъм, се отдръпнах от нея. Бях много замаян и посегнах да се опра на касата на вратата. Виждах сиянието на свещите с периферното си зрение. Тя вече лежеше напълно неподвижна. Лестат седеше до нея като оплаквач, със спокойно и невъзмутимо изражение.

— Луи — каза ми той. — Нима не разбираш? Ще намериш покой само когато си способен да вършиш това всяка нощ от своя живот. Няма нищо друго. Само това! — Изрече това почти нежно, после стана и сложи ръце на раменете ми. Влязох в салона, смутен от допира му, но не се реших да го отблъсна.

— Ела с мен навън, ела на улицата. Късно е. Не си се нахранил достатъчно. Нека ти покажа кой си. Нека ти покажа кой си наистина! Прости ми, че не се заех досега с това, а оставих всичко на природата. Хайде, ела!

— Не мога да понеса това, Лестат — отвърнах аз. — Избрал си си неподходящ компаньон.

— Но, Луи, та ти още не си опитал!

Вампирът замълча и се вгледа в момчето. То изглеждаше изумено, не каза нищо.

— Лестат казваше истината. Не бях се нахранил. Бях така потресен от страха на момичето, че го оставих да ме изведе от хотела по тъмното стълбище. Някакви хора излизаха от балната зала на Конд Стрийт и тясната улица се изпълни с народ. В хотелите наоколо имаше вечерни партита и семействата на плантаторите се стичаха в града. А ние минавахме покрай тях като кошмар. Агонията ми беше непоносима. Не бях изпитвал такава душевна болка от дните си на смъртен. И то защото наистина разбирах думите на Лестат. Наистина познавах покоя само когато убивах, макар и за една-едничка минута. Изобщо не се съмнявах, че убийството на животно ми носи единствено смътна утеха и именно незадоволеността ме води при хората и ме кара да наблюдавам тайно живота им. Аз не бях никакъв вампир. И в онзи миг, разкъсван от болка, аз си зададох ирационалния, детински въпрос: „А не бих ли могъл да се върна? Не може ли да стана отново човек?“. Да, докато кръвта на момичето ме сгряваше и усещах физическата възбуда и прилива на сила, аз си задавах именно тези въпроси. Лицата на хората около мен бяха като пламъчета на свещи, носещи се по мрачните вълни на нощта. Аз потъвах в тъмнината. Бях изморен от копнежа. Обикалях улиците, гледах звездите и мислех. Да, това беше истината. Лестат беше прав, че когато убивах, аз задоволявах копнежа си. Но тази истина беше непоносима за мен.

И внезапно се опомних. Улицата беше съвсем тиха. Бяхме се отдалечили от главната част на стария град и приближавахме крепостните стени. Нямаше никакви светлини, само през един прозорец се прокрадваше мъждукането на огън и далечен смях на хора. Но около нас нямаше никой. Бяхме съвсем сами. Внезапно усетих бриза откъм реката и горещия дъх на нощта. Лестат стоеше до мен, но беше застинал като вкаменен. Над дългата ниска редица на заострените покриви се издигаха огромните силуети на дъбовете — безброй полюшващи се силуети под ниско надвисналите звезди. Болката ми бе затихнала за миг, объркването ме напусна. Затворих очи и чух вятъра и шума на бързо течащата река. За момент това ми беше напълно достатъчно. Но знаех, че няма да е задълго, че усещането ще изчезне като скъпоценност, изтръгната от ръцете ми, а аз ще се втурна отчаяно след него, по-самотен от всяко друго божие създание. Тогава чух дълбок глас зад себе си — той изгърмя в нощта като барабанен удар и моментът отлетя: