Ан Райс - Интервю с вампир

Той поклати глава и каза:

— Луи! Та ти още си влюбен в света на смъртните! Ти преследваш привиденията на предишното си аз. Френие, сестра му… те са просто въплъщение на онова, което си бил и което още копнееш да бъдеш. Докато си така влюбен в смъртния живот, вампирската ти същност ще е мъртва!

Аз веднага възразих:

— Моята вампирска същност е най-голямото приключение в живота ми. Или поне беше така, преди да изпадна в това объркване, в този смут. Вървях през живота си на смъртен като слепец, който посяга от един предмет към друг, за да продължи. Чак когато станах вампир, успях да оценя богатството на живота. Никога преди това не бях виждал как пулсира, как цъфти едно човешко същество. Не знаех какво представлява живота, преди той да нахлуе като червена струя по устните и по ръцете ми! — Усетих, че се взирам в двете жени. Тъмнокосата вече бе започнала да посинява. Но русата дишаше.

— Тя не е мъртва! — възкликнах аз.

— Зная. Остави я — отвърна Лестат. Вдигна китката ѝ, направи нова рана и напълни чашата си. — Да, думите ти имат смисъл — каза той и отпи. — Ти си истински мислител. Аз не съм такъв и никога не съм бил. Всичко, което знам, съм научил от хората, а не от книгите. Така и не се задържах достатъчно дълго в училище. Но не съм глупак и ти трябва да ме изслушаш, защото си в опасност. Наистина не разбираш вампирската си същност. Приличаш на възрастен, който се взира назад в детството си и осъзнава, че не му се е насладил изцяло. Не можеш вече да се върнеш в детската стая и да играеш с играчките, да очакваш да бъдеш обсипван с любов и грижи само защото вече си осъзнал тяхната ценност. Точно това е отношението ти към смъртния живот. Ти се отказа от него. Ти се сдоби с ново зрение, но няма да можеш да се върнеш в света на смъртните с тези нови очи.

— Да, много добре осъзнавам това! — отвърнах аз. — Но каква е нашата собствена природа! Щом мога да преживявам с кръвта на животни, защо да не живея от нея, вместо да убивам човешки същества!

— А това носи ли ти щастие? — попита той. — Бродиш из нощта, храниш се с плъхове като просяк, а после надничаш през прозореца на Бабет. Притесняваш се за нея и същевременно си безпомощен, като богинята, която дошла през нощта при Ендимион, но не можела да го има. Дори да успееш да я вземеш в прегръдките си и тя да те погледне без ужас или отвращение, какво ще стане тогава? Ще прекарате заедно няколко години, в които ти ще гледаш как тя страда от всички мъки на смъртните и после умира пред очите ти? Това ще ти донесе ли щастие? Това е лудост, Луи. В това няма смисъл. Ти трябва да последваш своята вампирска природа, да убиваш. Защото ти гарантирам, че ако излезеш тази нощ на улицата и хванеш някоя богата и красива жена като Бабет, ако изпиеш кръвта ѝ, докато тя се свлече в краката ти, вече няма да помислиш за Бабет, няма да жадуваш да видиш профила ѝ на светлината на свещите, нито пък ще копнееш да чуеш гласа ѝ. Ти ще се наситиш, Луи, ще си изпълнен с живот. А щом огладнееш, ще го направиш отново, и отново. Кръвта в тази чаша ще бъде все така червена, розите по тапетите ще са също тъй красиво изрисувани. Ти ще виждаш луната все така ясно, ще се наслаждаваш на потрепващия пламък на свещта. Но освен това ще позволиш на изострените си сетива да познаят и красотата на смъртта, защото можем да познаем живота само когато е на прага на смъртта. Нима не разбираш, Луи? Само ти, сред всички създания на света, можеш да зърнеш смъртта в нейната най-чиста форма. Само ти… под сиянието на луната… можеш да отнемаш живот, като самия Бог!

Той се облегна назад и пресуши чашата. Погледна към изпадналата в безсъзнание жена. Гърдите ѝ се повдигаха и спадаха, веждите ѝ се сбърчиха, сякаш идваше на себе си. От устните ѝ се откъсна стон. Лестат никога не ми беше говорил така, дори не бях предполагал, че е способен на това.

— Вампирите са убийци — каза ми той. — Хищници. Те са надарени с всевиждащи очи, за да се откъснат от света, за да виждат човешкия живот в неговата цялост. Не през булото на някаква сладникава тъга, а с невероятното усещане, че си на ръба на този живот, че участваш в божествения план.

— Значи така виждаш ти смъртта! — извиках аз. Момичето изстена отново, лицето ѝ беше много бледо. Главата ѝ се килна на облегалката на стола.

— Защото е точно така — отвърна той. — Искаш да откриеш другите вампири! Но те са убийци! Те нямат нужда от теб, нито от твоята чувствителност. Те ще те забележат много преди ти да ги съзреш и ще видят твоя недостатък. Няма да ти се доверят, дори ще се опитат да те убият. Те биха те убили, дори ако беше като мен. Защото са самотни хищници и не търсят компания. Също като тигрите в джунглата, те ревниво пазят територията си, тайната си. Ако се събират понякога, то е само от съображения за сигурност и винаги единият е роб на другия. Така, както ти си мой роб.