Ан Райс - Интервю с вампир

При тези мисли аз видях разкривеното от омраза лице на Бабет, която взема фенера и чака удобен момент да го запали. Видях и Лестат, отново почувствах ненавист към него и реших, че наистина съм прокълнат, а това е адът. Осъзнах, че съм коленичил, забил съм зъби в нежната крехка шия на детето и ѝ шептя, докато вкусвам горещата ѝ кръв: „Ще боли само миг, а после вече няма да чувстваш болка.“ Впих се в нея и не можех да кажа нищо повече. От четири години не бях вкусвал човешка кръв. Чух как ужасено бие сърцето ѝ, но не като на мъж или на плъх, а по-бързо, по-силно — като сърце на дете. То биеше все по-бързо, отказваше да умре, бумтеше като малко юмруче по врата, плачеше: „Няма да умра, няма да умра, не мога да умра, не мога…“ Мисля, че се изправих, все още впил зъби в шията ѝ, ритъмът на сърцето ѝ караше и моето да бие все по-бързо, без шанс да се забави. Свежата кръв бързо нахлуваше в мен, стаята се люлееше пред очите ми. А после, въпреки волята си, аз се взрях с полузатворени очи над извитата ѝ глава, над отворената ѝ уста, към лицето на майката в мрака. Очите ѝ светеха като живи! Пуснах детето и то се свлече на пода като парцалена кукла. Извъртях се ужасѐн от майката, за да избягам, но на прозореца видях познат силует. Беше Лестат. Отстъпваше от прозореца и се смееше. Тялото му бе приведено, сякаш танцуваше по калната улица.

— Луи, Луи! — смееше ми се той и ме сочеше с дългия си тънък пръст. Сякаш да покаже, че ме е хванал на местопрестъплението.

След това прескочи перваза, мина покрай мен, грабна вонящото тяло на майката от леглото и започна да танцува с него.

— Господи Боже! — изпъшка момчето.

— Да, може и аз да съм възкликнал така — каза вампирът. — Лестат се препъваше в детето, докато влачеше майката във все по-разширяващи се кръгове и пееше. Сплъстената коса на мъртвата падаше по лицето ѝ, а главата ѝ се люшкаше напред-назад. Някаква черна течност рукна от устата ѝ. Лестат я хвърли на пода, но аз вече бях избягал през прозореца и тичах по улицата. Той хукна след мен.

— Страх ли те е от мен, Луи? — викаше той. — А, страх ли те е? Детето е живо, Луи. Още диша. Да се върна ли да го направя вампир? Можем да я използваме, помисли си само какви красиви роклички можем да ѝ купим. Луи, чакай, Луи! Ако кажеш, ще се върна за нея!

Той тичаше след мен по целия път до хотела. По целия път през покривите, по които бях хукнал с надеждата да му избягам. Накрая аз скочих през прозореца на нашия салон, обърнах се вбесен и го затворих. Бях напълно обезумял. Обикалях из стаята и се опитвах да измисля начин да го убия. Представях си го изпепелен на покрива под прозореца. Гневът ми беше толкова силен, че бях напълно лишен от здравия си разум. Когато Лестат нахлу през строшения прозорец, ние се сбихме свирепо. Но явно самият ад ме спря — мисълта за ада, мисълта, че и двамата сме изгубени души, пламтящи от омраза. Изгубих увереността си и силата ме напусна. Паднах на пода, а той застана над мен. Очите му бяха съвсем студени, макар че дишаше тежко.

— Ти си глупак, Луи — каза ми той толкова спокойно, че сякаш ме отрезви. — Слънцето изгрява — продължи, като все още дишаше учестено. Погледна към прозореца с присвити очи. Никога не го бях виждал такъв. Сякаш сбиването, или нещо друго, беше извадило на показ най-доброто от него. — Влизай в ковчега — каза ми без никакъв гняв. — Но утре вечер… ще поговорим.

Да, определено бях смаян. Лестат искаше да говорим! Не можех да повярвам. Та ние никога не бяхме разговаряли в истинския смисъл на думата. Мисля, че ти описах с подробности нашите пререкания, нашите гневни сблъсъци.

— Той отчаяно е искал вашите пари и къщите ви — каза момчето. — Или пък може би се е страхувал от самотата, също като вас?

— И аз съм се питал това. Дори съм си мислил, че Лестат е искал да ме убие по някакъв непознат за мен начин. Тогава още не знаех дори защо се събуждам всяка нощ, дали това е някакво автоматично пробуждане от мъртвешкия сън и защо понякога се случва по-рано. Това бе едно от многото неща, които Лестат не ми беше обяснил. Много често той се събуждаше преди мен. Определено ме превъзхождаше в техническите въпроси, както вече ти обясних. И така, онази сутрин аз затворих ковчега си, обзет от дълбоко отчаяние.

Сега е време да ти обясня, че затварянето на ковчега винаги ме разстройваше. То много приличаше на съвременната анестезия на операционната маса. Дори случайната намеса на някой натрапник можеше да причини смъртта ми.

— Но как така? Нали Лестат не би могъл да ви изложи на слънчева светлина, защото сам не може да я понесе.