Ан Райс - Интервю с вампир

Но светлината вече сияеше точно пред мен. Идваше от фенера, който тя беше запалила и сега държеше така, че да не мога да видя лицето ѝ. За миг съзрях само светлината, после тежкият фенер ме удари право в гърдите и строшеното стъкло се посипа по плочите.

Пламъци лумнаха в краката и в лицето ми. Чух Лестат да вика в мрака:

— Стъпчи ги, стъпчи ги, идиот такъв. Ще се запалиш!

Тогава усетих, че нещо ме удря. Лестат ме налагаше с жакета си. Бях политнал назад към колоната. Чувствах се съвсем безпомощен — не толкова от огъня, колкото от мисълта, че Бабет иска да ме унищожи, и от факта, че нямам никаква представа що за същество съм.

Всичко това се случи за секунди. Огънят беше потушен и аз коленичих в мрака, опрял длани на тухлите. Лестат се беше изкачил по стълбите и пак беше сграбчил Бабет. Хукнах след него, хванах го за врата и го издърпах назад. Той се обърна към мен вбесен. Изрита ме, но аз не го пусках, а го повлякох надолу по стълбите. Бабет беше ужасена. Видях тъмния ѝ силует на фона на небето и отблясъка на светлината в очите ѝ.

— Да тръгваме! — извика Лестат, щом се изправи. Бабет вдигна ръка към шията си и аз се напрегнах да я видя с възпалените си от огъня очи. Гърлото ѝ кървеше.

— Помни! — казах ѝ аз. — Можех да те убия! Или да го оставя да те убие! Но не го направих. Ти ме нарече дявол, но грешиш.

— Значи този път сте успели да спрете Лестат — отбеляза момчето.

— Да, успях. Той можеше да убива светкавично. Само че тогава още не знаех, че съм спасил само тялото на Бабет.

След час и половина ние с Лестат пристигнахме в Ню Орлиънс. Конете бяха почти мъртви от изтощение, когато каретата спря в една уличка, съвсем близо до нов испански хотел. Лестат намери някакъв старец и пъхна в ръката му банкнота от петдесет долара.

— Наеми ни апартамент — нареди му той — и поръчай шампанско. Кажи, че е за двама джентълмени и плати предварително. Когато се върнеш, ще ти дам още петдесет долара. Не забравяй, ще те наблюдавам.

Блестящите му очи бяха омагьосали човека. Знаех, че ще го убие още щом се върне с ключа от хотелската стая. И точно така стана. Аз седях в каретата и гледах с мъка как мъжът става все по-слаб и по-слаб и накрая умира. Тялото му се беше свило като купчина камъни, когато Лестат приключи с него.

— Лека нощ, принце мой — каза Лестат над трупа. — Ето ти петдесетте долара. — И той пъхна парите в джоба на човека, сякаш това беше много находчива шега.

След това се промъкнахме през задните врати на хотела и се качихме до разкошния салон на нашия апартамент. Шампанското блещукаше в кошничката с лед, а две чаши стояха на сребърен поднос. Лестат напълни едната, седна и се втренчи в бледожълтата пенлива напитка. А аз легнах на канапето и се взирах в него, сякаш вече не ме засягаше какво прави. Трябваше на всяка цена да се махна. Или да умра. Мисълта за смъртта ми хареса. Да, смърт. И преди я бях пожелавал. Сега я пожелах отново. Видях я с такава прелестна яснота, с такова мъртвешко спокойствие.

— Изглеждаш зле! — обяви Лестат внезапно. — Почти се съмва. Той дръпна дантелените завеси и аз видях покривите на къщите на фона на тъмносиньото небе. Видях и съзвездието Орион. — Трябва да убиеш! — каза ми той и вдигна стъклото. Стъпи на перваза, а после скочи тихо на покрива на сградата до хотела. Отиваше да вземе ковчезите, или поне единия от тях. Жаждата ми се засилваше като треска, затова го последвах. Желанието да умра не ме напускаше, то бе основната мисъл в ума ми, лишена от всякаква емоция. И все пак трябваше да се нахраня. Вече ти казах, че тогава не убивах хора. Тръгнах по покрива да търся плъхове.

— Но защо… Нали казахте, че Лестат не е трябвало да ви кара да започнете с хора. Нима искате да кажете… че за вас това е било естетически, а не морален избор?

— Ако ме беше попитал тогава, щях да ти кажа, че е естетически, че съм искал да проумея смъртта на етапи. Смъртта на животно ми носеше такова удоволствие, такова невероятно изживяване, че едва бях започнал да я проумявам. Исках да запазя усещането от човешката смърт за времето, когато щях да съм способен да разбирам нещата по-пълно. Но всъщност изборът ми беше морален. Защото всички естетически решения са всъщност морални решения.

— Не ви разбирам — каза момчето. — Според мен естетическите решения могат да бъдат изцяло неморални. Какво ще кажете за клишето за художника, който напуска семейството си, за да може да рисува? Или за Нерон, който свирил на арфа, докато Рим бил в пламъци?