Ан Райс - Интервю с вампир

— И тук става въпрос за морален избор. И двамата са служили на по-висше благо, благото на артиста. Конфликтът е между морала на артиста и морала на обществото, а не между естетическото и моралното. Това обаче често остава недоразбрано. И оттук идва загубата, трагедията. Един художник открадва бои от магазин, например. Той е убеден, че е извършил неизбежна, но неморална постъпка, и смята това за грях; изпада в отчаяние и в самосъжаление, сякаш моралът е някакъв огромен стъклен свят, който може да бъде разбит само от една простъпка. Не, тогава аз не се тревожех за това. Тогава не си давах сметка. Вярвах, че убивам животни, а не хора, само по естетически причини и избягвах основния морален въпрос — дали съм прокълнат заради самата си природа.

Защото, макар и Лестат да не ми беше споменавал нищо за дяволи и за ада, аз вярвах, че съм прокълнат, докато вървях след него, както сигурно Юда е вярвал, че е прокълнат, когато е сложил примката на врата си. Разбираш ли?

Момчето не отговори. Понечи да каже нещо, но замълча. По бузите му за миг избиха червени петна.

— А такъв ли сте? — попита то. На устните на вампира заигра лека усмивка. Момчето се взираше в него, сякаш го виждаше за първи път.

— Вероятно… — отвърна вампирът, поизправи се в креслото и кръстоса крака. — Но по-добре да караме поред. Ще продължа с историята си.

— Да, моля ви…

— Тази нощ бях много разстроен, както вече обясних. Бях заобикалял този въпрос, но сега той превзе изцяло мислите ми. Бях в такова състояние, че жадувах да умра. Но, разбира се, всичко това събуди у мен, както се случва и при хората, неистов копнеж да задоволя поне физическата си жажда. Може би дори го използвах като извинение. Вече ти обясних какво означава убийството за един вампир; можеш да си представиш каква е разликата между това да убиеш плъх или човек.

Слязох на улицата след Лестат и тръгнах по пресечките. Тогава беше доста кално, улиците се издигаха над открити отходни канали и целият град беше много по-тъмен, отколкото е сега. Светлините блещукаха като маяци в черно море. Дори на зазоряване се виждаха само високите веранди на къщите и таванските прозорци. За един смъртен в тесните улици беше тъмно като в рог. Дали съм прокълнат? Дали съм дяволско създание? Дали съм негово творение? Не спирах да си задавам тези въпроси. Но ако е така, защо тогава се противях на природата си, защо затреперих, когато Бабет хвърли фенера срещу мен, защо се извръщах, погнусен от убийствата на Лестат? В какъв вампир се бях превърнал всъщност? Накъде водеше този път? Но жаждата ми нарастваше неудържимо; вените ми бяха като оголени нерви в плътта; слепоочията ми пулсираха и накрая вече не можех да издържам. Бях разкъсван от желанието да умра, да се оставя гладът да ме погуби и от инстинкта да убивам. Стоях насред пустата улица, когато чух детски плач.

Чуваше се от една къща наблизо. Приближих се до стената, като се опитвах да разбера каква е причината за този плач. Някакво момиченце плачеше от болка, беше съвсем само. Беше плакало толкова дълго, че скоро щеше да спре от изтощение. Плъзнах ръка под тежкия дървен капак и го дръпнах така силно, че резето се изплъзна.

Тя седеше в тъмна стая до една мъртва жена, която бе умряла може би преди дни. Стаята беше претъпкана със сандъци и бали, сякаш много хора се бяха приготвили за път. Но майката лежеше полуоблечена. Тялото ѝ вече се разлагаше, а детето седеше съвсем само до нея. Мина известно време, преди малката да ме забележи. Тогава започна да ме умолява да направя нещо, да помогна на майка ѝ. Беше едва на пет години — много слаба, мръсотията по лицето ѝ бе размазана от сълзите. Не спираше да ме умолява. Трябвало да хванат кораба, преди да дойде чумата; баща ѝ ги чакал. Разтърси тялото на майка си и се разплака жално и отчаяно. После пак ме погледна и избухна в още по-неудържим плач.

Трябва да знаеш, че тогава изгарях от физическа жажда за кръв. Нямаше да изкарам още ден, без да се нахраня. Но все пак имаше и други възможности — по улиците имаше плъхове, а и някъде наблизо виеше куче. Можех да изляза от стаята, да се нахраня и да се върна веднага. Но онзи въпрос още гореше в мен: бях ли прокълнат? Ако да, защо изпитвах такова съжаление към нея? Защо исках да докосна мъничките ѝ меки ръце, да я прегърна, да я сложа на коляното си, да усетя как склонява глава на гърдите ми и да погаля копринената ѝ коса? Защо жадувах за това? Ако бях прокълнат, не трябваше ли да поискам да я убия, да виждам в нея само плячка, само храна за едно прокълнато същество. Ако бях прокълнат, не трябваше ли да я презирам.