Ан Райс - Интервю с вампир

Сетне се отдръпна назад, сякаш канеше жената да се приближи към масата. Тя го направи с израз на превъзходство. Наведе се почти незаинтересована към приятелката си, но после видя нещо и се сепна. Видя една салфетка, на която бяха покапали последните капки кръв от шията на мъртвата. Жената я взе и се вгледа в петната.

— Спусни косата си — каза ѝ тихо Лестат и тя го направи някак автоматично. Русите ѝ къдрици се спуснаха по гърба ѝ. — Толкова е мека, толкова мека. Знаеш ли как си те представям — в легло, покрито със сатен.

— Какви ги говориш само — засмя се момичето и игриво му обърна гръб.

— Знаеш ли за какво легло говоря? — попита той. Тя се засмя и каза, че вероятно става дума за неговото легло. Погледна го, докато отстъпваше назад, а той, без да отделя очи от нея, бутна леко тялото на приятелката ѝ и то се свлече от стола на пода. Жената ахна и се запрепъва далеч от трупа, като едва не преобърна малката масичка до стената. Свещта върху нея падна и изгасна.

— Точно така, изгаси светлината — каза тихо Лестат. После я хвана здраво и впи зъби в шията ѝ.

— А вие за какво мислехте, докато гледахте всичко това? — попита момчето. — Не поискахте ли да го спрете, както сте направили, когато е преследвал Френие?

— Не — каза вампирът. — Не можех да го спра. Аз знаех, че той убива хора всяка нощ. Убийството на животни не му доставяше никакво удоволствие. Дори и да изпитвах съжаление към тези жени, то беше заровено дълбоко под собствения ми душевен смут. Още усещах в гърдите си малкото барабанче на сърцето на момиченцето. Още изгарях от въпроси за собствената си непознаваема природа. Бях ядосан, че Лестат е устроил това представление за мен, като бе изчакал да се събудя, за да убие жените. Отново се запитах как да се отърва от него. Изгарях едновременно от омраза и от собствената си слабост.

Междувременно той опря красивите им тела на масата и обиколи стаята, за да запали всички свещи, докато тя не светна като бална зала.

— Ела, Луи — каза ми той. — Мислех да осигуря компания и за теб, но се отказах. Ти си човек, който обича да подбира сам. Жалко, че онази госпожица Френие си пада по хвърляне на горящи фенери. Това би затруднило партито, не мислиш ли? Особено в хотел. — Той настани русокосото момиче така, че главата му падна на задната облегалка на креслото. Тъмнокосата жена лежеше полусвлечена и брадичката ѝ опираше в гърдите. Вече беше съвсем бледа и чертите ѝ се бяха сковали. Явно беше от онези жени, чиято красота всъщност извира от огъня на вътрешната им същност. Но другата изглеждаше като заспала. Дори не бях сигурен дали е мъртва. Лестат беше отворил две рани — една на врата ѝ и още една над лявата ѝ гърда. И двете кървяха обилно. Той вдигна китката ѝ, разряза я с нож и напълни две винени чаши. После ме покани да седна.

— Ще те напусна — казах му веднага.

— И аз така си помислих — отвърна той и се облегна в стола. — Очаквам също да направиш доста цветущо изявление. Кажи ми що за чудовище съм, какъв непоносим грубиян.

— Не смятам да те съдя. Ти изобщо не ме интересуваш. За мен е важно да проумея собствената си природа и вече разбрах, че не мога да очаквам от теб да ми обясниш това. Ти използваш знанието си само за собствена изгода — отвърнах аз. Предполагам, че не съм го погледнал нито веднъж, както всички, които правят подобни изявления. Вслушвах се единствено в собствените си думи. След това обаче видях лицето му — такова, каквото беше предната нощ. Той ме слушаше. И това внезапно ме обърка. Усетих по-силно отвсякога бездната помежду ни.

— Защо стана вампир? — изломотих. — Защо си такъв? Отмъстителен, готов да отнемеш живот дори когато нямаш нужда да го правиш. Защо уби това момиче, когато вече се нахрани? И защо трябваше да я плашиш, преди да я убиеш? Защо я просна така гротескно до масата, сякаш предизвикваш боговете да те поразят заради покварата ти?

Той ме слушаше, без да продума. Аз замълчах, отново бях объркан. Очите му бяха разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Вече ги бях виждал такива, но не си спомнях кога. Със сигурност не по време на разговор с мен.

— Според теб какво е вампирът? — попита ме той. Звучеше сериозен.

— Нямам никаква представа. Ти си този, който се преструва, че знае. Нали така?

Той не отговори, сякаш усети неискреността ми, злобата ми. Просто седеше и ме гледаше съвсем спокоен.

— Само че след като се разделим, аз ще се опитам да намеря отговор на това — продължих аз. — Ще пребродя света, ако трябва, но ще открия други вампири. Знам, че съществуват. Сигурен съм, че ги има, и вероятно са много. Знам, че ще открия вампири, които приличат на мен, а не на теб. Вампири, които гледат на света като мен и използват по-висшата си същност, за да разкрият тайни, за които ти дори не си сънувал. Ако ти не ми кажеш всичко, аз ще го открия сам, или ще го науча от тях, когато ги открия.