Ан Райс - Интервю с вампир

— Аз не съм ти роб! — възпротивих се веднага, но още докато изричах думите, осъзнах, че е точно така. През цялото време бях негов роб.

— Но това е единственият начин да ставаме повече… чрез робство. Как иначе? — попита той. Пак хвана китката на момичето и тя изпищя, когато ножът се вряза в плътта ѝ. Отвори бавно очи, докато той държеше ръката ѝ над чашата. Примигна и с мъка задържа клепачите си вдигнати.

— Изморена си, нали? — попита я той, а тя го гледаше невиждащо. — Изморена! — повтори Лестат и се наведе да я погледне в очите. — Искаш да спиш?

— Да — изстена тя тихо.

Той я взе на ръце и я отнесе в спалнята. Ковчезите ни бяха на пода до стената, но в стаята имаше и покрито с кадифе легло. Лестат обаче не остави момичето на леглото; наведе се бавно и я положи в своя ковчег.

— Какво правиш? — попитах аз от прага на стаята.

Момичето се оглеждаше като изплашено дете.

— Не — изстена тя и запищя, щом Лестат затвори капака.

— Защо направи това? — попитах го аз.

— Защото ми харесва — отвърна той. — Забавлявам се. — Погледна ме и добави: — Не съм казал, че и на теб трябва да ти харесва. Ти си естет, намери си по-изискани забавления. Убивай ги бързо, щом искаш, но ги убивай! Разбери, че си убиец!

Отвратен, той вдигна ръце. Момичето беше спряло да пищи. Лестат издърпа едно малко кресло с резбовани крака до ковчега, седна в него, кръстоса крака и се вгледа в капака. Неговият ковчег беше чисто черен. Не беше правоъгълен, както ги правят сега, а се стесняваше в двата края и леко се разширяваше на мястото, където бяха ръцете — за да могат да бъдат скръстени на гърдите. Ковчегът се отвори и момичето седна в него удивено, с разширени очи. Посинелите ѝ устни трепереха.

— Лягай долу, скъпа — каза ѝ Лестат и я бутна назад. Тя легна и се втренчи в него, беше на ръба на истерията. — Ти си мъртва, мила моя. — Момичето се разпищя и започна да се върти в ковчега, сякаш искаше да избяга през стените и дъното му.

— Това е ковчег, това е ковчег! — пищеше тя. — Пусни ме навън, пусни ме!

— Но ние всички ще легнем един ден в ковчега — каза ѝ той. — Стой мирна, скъпа. Това е твоят ковчег. Мнозина от нас така и не разбират какво е да си в ковчег. Сега ти имаш тази възможност.

Не знам дали изобщо го чуваше, тя просто обезумя. Видя ме да стоя на прага и застина. Гледаше ту Лестат, ту мен, а после прошепна:

— Помогни ми!

Лестат ме погледна.

— Очаквах да усещаш това инстинктивно, като мен — каза той. — Когато ти осигурих възможността да убиеш за първи път, си мислех, че ще жадуваш за това отново, че ще гледаш на човешкия живот като на пълна чаша, която можеш да изпиеш. Също като мен. Но не стана така. Дълго време не те закачах, защото твоята слабост ми изнасяше. Гледах те как се спотайваш нощем, как се пулиш в дъжда и си мислех: „Така е по-лесен за манипулация, той е просто един глупак.“ Но ти си слаб, Луи. Ти се превърна в мишена — не само за вампирите, но и за смъртните. Онази история с Бабет изложи на риск и двама ни. Като че ли искаше да погубиш и себе си, и мен!

— Не можех да гледам повече безчинствата ти — казах аз и му обърнах гръб. Очите на момичето сякаш прогаряха плътта ми.

— Не си могъл, значи! — извика той. — А какво направи снощи с детето? Ти си вампир, също като мен!

Стана и тръгна към мен, но момичето пак се надигна и той се обърна да я блъсне назад.

— Искаш ли да я превърнем във вампир? Да си живеем с нея? — попита ме той.

— Не! — отвърнах веднага.

— Защо? Защото е просто курва? И то адски скъпа курва — добави след малко.

— Ще може ли да оживее, или е изгубила твърде много кръв? — попитах аз.

— Колко трогателно! — засмя се той. — Не, не може да оживее.

— Тогава я убий. — Тя веднага запищя, а той седна в креслото. Аз се извърнах. Лестат се усмихваше, а момичето зарови лице в сатена на ковчега и се разрида. Здравият разум я беше напуснал. Тя плачеше и се молеше на Девата да я спаси. Закри лицето си с шепи и кръвта от прерязаната ѝ китка оцапа косата ѝ и белия сатен. Аз се наведох над ковчега. Тя наистина умираше, очите ѝ горяха, но плътта около тях вече беше синкава.

Тя ме видя и се усмихна.

— Няма да ме оставиш да умра, нали? — прошепна. — Ти ще ме спасиш.

Лестат се протегна и я хвана за китката.

— Но вече е твърде късно, скъпа моя — каза той. — Виж си китката, виж си гърдите. — Лестат докосна раната на гърлото ѝ. Тя притисна гърлото си с ръце, изпъшка и изпищя задавено.

Аз се втренчих в Лестат. Не разбирах защо прави всичко това. Лицето му беше съвсем гладко, като моето сега. Изглеждаше по-свежо от изпитата кръв, но все пак студено и лишено от всякаква емоция.