Ан Райс - Интервю с вампир

— Виж я, Луи, колко е сладка, сякаш дори смъртта не може да отнеме свежестта ѝ. Жаждата ѝ за живот е много силна! Помниш ли как я желаеше, когато я видя в онази стая?

Но аз не исках да я убия. Не исках. Внезапно си спомних за огромния конфликт, който причиняваше агонията ми: спомних си мощното биене на сърцето ѝ и жадувах да го изпитам отново. Копнеех за това много силно, но обърнах гръб на детето и сигурно щях да избягам от стаята, ако Лестат не ме беше задържал. Спомних си лицето на майка ѝ и ужасния момент, в който пуснах момиченцето и той влетя в стаята. Но сега Лестат не ми се присмиваше — объркваше ме.

— Тия искаш, Луи. Не разбираш ли, убиеш ли нея, ще можеш да убиеш всеки. Ти я искаше още снощи, но почувства слабост, затова тя е още жива.

Знаех, че това е истина. Ясно си спомнях екстаза си, докато пиех кръвта ѝ, а нейното малко сърце бумтеше лудо.

— Тя е твърде силна за мен… сърцето ѝ не се предава — казах му аз.

— Нима е толкова силна? — усмихна се той и ме придърпа към себе си. — Хайде, иди при нея, Луи, знам какво искаш.

И аз го направих. Приближих се към леглото и я загледах. Гърдите ѝ се повдигаха едва-едва, малката ѝ ръчичка беше оплетена в дългата ѝ златна коса. Не издържах да я гледам така, не исках тя да умре и едновременно с това копнеех за нея. Колкото повече я гледах, толкова по-силно усещах вкуса на кожата ѝ, чувствах как ръката ми се плъзва под гърба ѝ и я придърпва към мен. Усетих мекото ѝ вратле. Мека — да, такава беше тя, мека. Опитвах се да се убедя, че е най-добре да умре — иначе какво щеше да се случи с нея? Но това бяха измамни мисли. Всъщност аз я исках! Поех я в ръцете си и я прегърнах. Пламтящата ѝ бузка се допря до моята, косата ѝ се разстла върху китките ми, галеше клепачите ми. Сладкият ѝ детски аромат беше много силен въпреки слабостта ѝ и приближаващата смърт. Тя изстена в съня си и това ме сломи. Трябваше да я убия, преди да се е събудила и да разбере какво става. Наведох се към шията ѝ и чух как Лестат казва:

— Направи малка рана. Вратлето ѝ е толкова мъничко.

И аз се подчиних.

Няма да ти обяснявам отново какво изпитах, беше омайващо. Каквото винаги е убийството. Коленете ми се подгънаха и аз почти легнах на леглото, докато пиех кръвта ѝ. Сърчицето ѝ забумка отново, не искаше да забави ритъма си, не искаше да се предаде. Докато пиех живота ѝ, част от мен жадуваше сърцето ѝ постепенно да замре и да замлъкне, но Лестат внезапно ме издърпа от нея.

— Но тя не е мъртва — прошепнах аз.

Магията си отиде. Мракът се разсея и аз видях мебелите в стаята. Седях зашеметен и се взирах в детето. Бях така слаб, че не можех да помръдна, отпуснах глава на таблата на леглото и опрях длани на кадифената покривка. Лестат вдигна момичето и му заговори съвсем тихо:

— Ти си болна, чуваш ли ме? Трябва да правиш каквото ти казвам, за да оздравееш.

В тишината, която последва, аз лека-полека дойдох на себе си. Осъзнах какво прави. Видях, че разрязва китката си и я поднася към нея, а тя започва да пие.

— Точно така, скъпа, пий — шепнеше ѝ той. — Трябва да пиеш, за да оздравееш.

— Проклет да си! — изкрещях аз, а той ми изсъска да замълча с блеснали очи. Седеше на канапето, а тя се бе впила в китката му. Бялата му ръка бе сграбчила ръкава ѝ. Ясно виждах как гърдите му се надигат учестено, а лицето му се изкривява както никога досега. Той изстена, но ѝ прошепна да продължава.

Когато пристъпих към прага, той ме стрелна с очи и изсъска: — Ще те убия!

— Но защо, Лестат? — отвърнах му тихо. Той вече се опитваше да я отблъсне, но тя не се откъсваше от него. Беше впила пръстчета в неговите и притискаше китката му към устата си. Дори изстена.

— Спри, спри! — извика ѝ той.

Явно много го болеше. Отскубна се от нея и я хвана за раменете. Тя отчаяно се опита да докопа отново ръката му, но не успя. После го погледна с невинно изумление. Той отстъпи назад и протегна ръка да се защити. Притисна една носна кърпа към китката си и отстъпи още назад — към въжето на звънеца. Дръпна го силно, без да откъсва очи от момичето.

— Какво направи, Лестат? — обадих се аз. — Какво направи?

Погледнах я. Тя беше напълно спокойна, съживена, без никакъв признак на слабост. Беше протегнала крака на дамаската, а нощната ѝ риза се диплеше мека и фина като ангелска одежда около дребното ѝ телце. Не откъсваше очи от Лестат.

— Не и мен — каза ѝ той, — разбра ли? Никога повече. Но аз ще ти покажа какво да правиш!

Отново се опитах да привлека вниманието му, да разбера защо го е направил, но той ме отблъсна толкова силно, че се ударих в стената. Някой почука на вратата. Знаех какво е намислил Лестат и още веднъж се опитах да му попреча, но той се извъртя толкова бързо, че дори не видях как ме удари.