Ан Райс - Интервю с вампир

— Това е смъртта — казваше ѝ той и сочеше гниещия труп на някоя жена. — Но тя няма да сполети нас. Телата ни вечно ще останат такива — свежи и живи, стига да не се колебаем сами да носим смърт, защото само така ще оцелеем.

Клодия гледаше всичко това с неразгадаемо изражение.

На тази възраст тя още нищо не разбираше, затова и не се страхуваше от нищо. Безмълвна и красива, тя играеше с кукли, обличаше ги и ги събличаше с часове. Дори убиваше безмълвна и красива. А аз, променен след разговора с Лестат, вече ловувах хора, и то много хора. Но не само убийствата заглушаваха болката, която ме измъчваше постоянно през нощите в Поант дю Лак, прекарвани единствено в компанията на Лестат и слепия старец. Сега аз бях сред много хора, сред уличните тълпи, които никога не стихваха, в кабаретата, на балове, които продължаваха до сутринта, сред музика и смях, които се изливаха от всеки прозорец. Навсякъде около мен имаше хора, пулсиращи от живот жертви, към които не изпитвах любов като към сестра си и Бабет. Те ми бяха безразлични, храна за моята нужда. И аз ги убивах, по най-различни начини и на различни места, докато бродех невидим като призрак сред този гъмжащ от хора, разрастващ се град. Моите жертви бяха навсякъде около мен, примамваха ме, приканваха ме да се присъединя към трапезата им, да вляза в каретите, в бордеите им. Не се бавех дълго — вземах само колкото ми трябва. Този огромен град, този безкраен низ от очарователни непознати ми носеше моментна утеха за необятната ми меланхолия.

Да, точно така беше. Защото аз се хранех с непознати. Приближавах се само колкото да видя пулсиращата красота, уникалното изражение, да чуя страстния глас, а после убивах. Убивах преди да ме завладеят отвращението, страхът и мъката.

Клодия и Лестат обаче бяха способни на друго. Те оставаха по-дълго в компанията на обречената си жертва, наслаждаваха се на радостта, с която тя, нищо неподозираща, се приближаваше към неизбежната си смърт. Аз обаче още не бях способен на това. Радвах се, че градът расте, защото можех да се изгубя в тълпата като в гора, без да мога да се спра. Действах много бързо, за да не оставя време за болката. И не отлагах смъртта, за да си доставя наслада.

Тогава живеехме в една от новите ми къщи в Рю Роял — в голям и разкошен апартамент над ателие, което бях дал под наем на един шивач. Къщата имаше заден двор с градина и високи стени. Имахме дървени капаци на прозорците, а вратата към алеята за каретите се залостваше. Мястото беше много по-сигурно от Поант дю Лак. Слугите ни бяха свободни чернокожи, които си отиваха по домовете преди изгрев. Лестат купуваше модни стоки от Франция и Испания: кристални полилеи, ориенталски килими, копринени паравани с райски птици, канарчета в огромни златни клетки, изкусни мраморни статуи на гръцки богове и красиво изрисувани китайски вази. Аз бях все така безразличен към разкоша, но въпреки всичко бях очарован от тези изящни произведения на изкуството и занаятите. Можех да се взирам с часове в шарките по килимите или да гледам как светлината на лампите променя мрачните цветове на картините на холандските майстори.

Клодия беше запленена от тези предмети. Гледаше ги с възхитата на невинно дете и беше изумена, когато Лестат нае художник да изрисува по стените на стаята ѝ вълшебна гора с еднорози, златни птици и отрупани с плодове дръвчета до искрящи поточета.

Безброй шивачи и обущари идваха в апартамента ни, за да пременят Клодия в най-красивите детски дрехи, и тя беше великолепна. Детската ѝ красота, златната ѝ коса и извитите ѝ мигли, се допълваха от прекрасно скроени бонета и мънички дантелени ръкавички, разкроени кадифени пелерини, роби с богати ръкави и ярки сини пояси. Лестат си играеше с нея като с красива кукла, аз също; и именно по нейно настояване се отказах от старомодните черни жакети и копринените вратовръзки и започнах да нося сиви палта, ръкавици и черни пелерини. Лестат смяташе, че най-подходящият цвят за един вампир е черното. Вероятно това бе единственият естетически принцип, към който се придържаше стриктно, но пък не възразяваше на нито една проява на разкош. За него ние бяхме завладяваща гледка — особено в ложата ни във Френската опера или пък в Орлеанския театър, където ходехме винаги, щом можехме. Той много обичаше Шекспир и това ме изненадваше, но пък често дремеше на оперите и се събуждаше тъкмо навреме, за да покани някоя красива дама на среднощна вечеря, където щеше да я очарова напълно, преди да я изпрати на оня свят и да се върне у дома с диамантения ѝ пръстен — подарък за Клодия.