Ан Райс - Интервю с вампир

В такива моменти ме обземаше ужас. Тя беше непредвидима. Но после сядаше в скута ми, заравяше пръсти в косата ми и заспиваше, притисната до сърцето ми, докато ми шепнеше, че и аз няма да порасна като нея, докато не осъзная, че убийството е нещо много по-сериозно от книгите и музиката.

— Ти мислиш само за музика… — шепнеше ми тя.

„Кукличката ми“, така я наричах. Защото тя беше такава. Вълшебна кукла. Надарена с огромен ум и пленителен смях, със заоблени бузки и малка устичка.

— Нека те облека, нека среша косата ти — казвах ѝ аз по навик и после виждах, че се усмихва и ме гледа с малко досада.

— Добре, щом искаш — отвръщаше в ухото ми, когато се навеждах да закопчая перлените ѝ копчета. — Но искам да убиваме заедно тази нощ. Никога не съм те виждала как убиваш, Луи!

Тя вече искаше и собствен ковчег, което ме нарани много дълбоко, но не ѝ го показах. Дадох ѝ позволението си и излязох от стаята. Толкова години бях спал с нея, че я чувствах като част от себе си. Същата нощ я срещнах до един манастир на урсулинките. Приличаше на изгубено сираче. Хукна към мен и ме прегърна с почти човешко отчаяние.

— Не искам да спя сама, ако това те наранява — каза ми съвсем тихо. — Ще продължа да спя с теб, но просто искам да го видя, разбираш ли! Искам да видя детски ковчег.

Отидохме при един майстор на ковчези. Това беше трагедия в едно действие. Аз я оставих в малкия салон и доверих на майстора, че тя скоро ще умре. Обясних му, че държа да получи най-доброто, но че тя не бива да разбира. Той беше потресен, явно си я представи в ковчега, защото се разплака въпреки дългогодишната си практика…

— Но защо, Клодия — умолявах я аз. Ненавиждах това. Ненавиждах тази игра на котка и мишка с безпомощен човек. Но бях безумно влюбен в нея, затова я въведох в стаята и я настаних на дивана. Тя скръсти ръце в скута си и сведе главата си, покрита с малкото боне. Изглеждаше така, сякаш не беше чула какво съм казал за нея във фоайето. Погребалният агент беше възрастен и много изискан цветнокож, който бързо ме дръпна настрани, за да не чуе „детето“.

— Но защо трябва да умре? — замоли ме той, сякаш бях Господ и се разпореждах с тези неща.

— Сърцето ѝ е болно — отвърнах аз и тези думи събудиха някаква тревога в душата ми.

Емоцията по сбръчканото лице на погребалния агент също ме потресе. Споходи ме мимолетен спомен, за някакъв жест, за плач на дете в изпълнена с вонята на смъртта стая. Погребалният агент започна да отваря залите една след друга и да ми показва ковчезите — лакирани в черно и в сребристо. След миг осъзнах, че излизам оттам и бързам към улицата, повел Клодия за ръка.

— Дадох поръчката, да вървим — казах ѝ аз. — Това ме подлудява!

Вдишвах свежия въздух, защото имах чувството, че се задушавам. Видях, че тя ме гледа с безстрастно изражение. Плъзна малката си, облечена в ръкавица ръка в моята и ми обясни търпеливо:

— Просто го искам, Луи.

И така, една нощ тя се изкачи към стълбите на погребалния дом с Лестат, за да вземат ковчега. Оставиха погребалния агент мъртъв, забил глава сред прашните купчини документи на писалището му. Сложиха ковчега в нашата спалня. Клодия го гледаше дълго, сякаш очакваше да оживее или пък да ѝ разкрие някаква мистерия. Но не спеше в него. Спеше с мен.

В нея настъпиха и други промени. Не мога да кажа точно кога, нито да определя в каква последователност. Тя не убиваше безразборно. Следваше точни модели. Бедността започна да я привлича все повече; молеше мен или Лестат да я водим с карета из предградието Сен Мари до кварталите край брега, където живееха имигрантите. Клодия беше като обсебена от жените и децата. Лестат ми разказваше това развеселен, защото аз отказвах да отида с тях и при никакви обстоятелства не можеха да ме накарат да го направя. Клодия си била харесала едно семейство там и ги убивала един по един. Поискала да влезе в гробището на близкия град Лафайет, където се разхождала между високите мраморни гробници в търсене на отчаяни нещастници, които нямали къде да нощуват и се бяха приютили в смърдящите крипти с бутилка вино. Лестат беше много впечатлен. Той виждаше в нея „детето смърт“, така я наричаше. Сестра на смъртта, сладка смърт. Той беше измислил прозвище и на мен, като го придружаваше с дълбок, саркастичен поклон: „Милостивата смърт!“. Изричаше го така, както жените плясват с ръце и възкликват например: „Милостиви небеса!“. Идеше ми да го удуша.

Но между нас нямаше свади. Ние не се месехме в делата на другия. Имахме си порядки. Аз и Клодия изпълвахме къщата с книги, а Лестат продължаваше да трупа луксозни вещи. Но тя започна да задава въпроси.