Ан Райс - Интервю с вампир

— Готови ли сме да продължим?

— Той е сторил това на едно малко дете само за да ви задържи? — попита момчето.

— Трудно е да се каже. Той така твърдеше. Аз съм убеден, че Лестат по принцип не обичаше да мисли за мотивите си, нито да ги признава дори пред самия себе си. Той беше от хората, които просто действат. Само много сериозни обстоятелства могат да накарат такива хора да се открият и да признаят защо постъпват така и защо изобщо живеят по определен начин. Така се случи онази нощ с Лестат. Той беше принуден да разкрие пред самия себе си защо живее така. Желанието му да ме задържи определено беше причина за това. Но сега смятам, че сам искаше да разбере какво го кара да убива, искаше да опознае собствения си живот. В процеса на разговора той разкриваше мотивите си пред самия себе си. Но определено искаше да ме накара да остана. С мен живееше така, както не би могъл да живее сам. Пък и както вече ти казах, аз не му бях прехвърлил никакво имущество и това го влудяваше. Така и не успя да ме накара да го сторя. — Вампирът се засмя. — Но пък ме накара да направя доста неща! Странно, нали? Успя да ме накара да убия дете, но не и да се разделя с част от парите си. — Той поклати глава и продължи: — Е, все пак не ставаше дума за алчност. Просто се страхувах от него.

— Говорите за него сякаш е мъртъв. Говорите в минало време. Мъртъв ли е? — попита момчето.

— Не зная — отвърна вампирът. — Предполагам, че е мъртъв. Но ще стигнем и дотам. Говорехме за Клодия, нали? Трябва да ти кажа още нещо за мотивите на Лестат онази нощ. Той не вярваше на никого. Беше като котка, единак, самотен хищник. И все пак тогава реши да сподели нещо с мен; беше се разкрил достатъчно, за да ми каже истината. Беше забравил за миг за сарказма и високомерието си. Беше забравил дори за неизменния си гняв. А за Лестат това беше доста необичайно. Докато стояхме на онази мрачна улица, аз почувствах съпричастие, каквото не бях усещал от времето на смъртта си. Струва ми се, че той превърна Клодия във вампир за отмъщение.

— За да отмъсти на вас и на света — предположи момчето.

— Да. Както ти казах, мотивите за всяко действие на Лестат се свеждаха все до отмъщението.

— Заради баща си ли е станал такъв? Заради училището?

— Не зная. Съмнявам се — отвърна вампирът. — Искам да продължа.

— Да, моля ви, продължете. Трябва да продължите! Още е едва десет часът. — Момчето показа часовника си. Вампирът го погледна и се усмихна. Момчето пребледня.

— Още ли се страхуваш от мен? — попита вампирът. Момчето замълча, но се дръпна леко от масата. Протегна се, изпъна крака на голите дъски и после пак ги сви.

— Сигурно е нормално да се страхуваш — каза вампирът. — Но недей. Да продължаваме ли?

— Да, моля ви — настоя момчето и посочи към касетофона.

— Е, добре — започна вампирът, — както сигурно се досещаш, нашият живот доста се промени заради мадмоазел Клодия. Тялото ѝ умря, а сетивата ѝ се пробудиха, също като моите. Аз наблюдавах всичко това с трепет. Но минаха няколко дни, преди да осъзная колко голяма нужда имам от нея, колко жадувам да говоря с нея, да бъда с нея. Първо мислех само как да я защитя от Лестат. Вземах я със себе си в ковчега всяка сутрин и не я изпусках от очи, когато беше с него. Той искаше точно това. Дори от време на време правеше противни намеци.

— Едно гладуващо дете е ужасна гледка — казваше ми той, — а гладуващ вампир е още по-лошо.

Казваше, че ще чуят виковете ѝ чак в Париж, ако я заключи да умре от глад. Но с тези приказки целеше просто да ме сплаши, да ме обвърже, за да не си тръгна. А аз се страхувах да избягам сам, не смеех да оставя Клодия. Тя беше дете. Имаше нужда от грижи.

Грижите за нея ми носеха огромно удоволствие. Тя веднага забрави за петте години на смъртния си живот, или поне така изглеждаше, защото беше странно спокойна. От време на време дори се страхувах, че е загубила разума си, че вероятно някаква болест, с която се е заразила приживе, в комбинация с огромния шок от превръщането ѝ във вампир, са ѝ отнели разсъдъка. Но се оказа, че не е така. Тя просто до такава степен беше различна от мен и Лестат, че дори не можех да го осъзная. Да, тя беше още малко дете, но и свиреп, безжалостен убиец, способен на всичко, за да се нахрани, неприемащ отказ — като всяко дете. Макар че Лестат още ме заплашваше, че ще я нарани, с нея беше много мил. Гордееше се с красотата ѝ, учеше я, че трябва да убиваме, за да се храним, и че никога няма да умрем.

Тогава в града вилнееше чума и той заведе Клодия във вонящите гробища, където на камари бяха натрупани телата на умрелите от жълта треска и чума и където денем и нощем се копаеха гробове.