Ан Райс - Интервю с вампир

— Бихте ли… продължили?

Вампирът се извърна със скръстени пред гърдите ръце и се облегна на прозореца.

— Защо?

Момчето се смути, сви рамене и отвърна:

— Защото искам да го чуя. Защото искам да знам какво се е случило.

— Добре тогава — каза вампирът с усмивка. Върна се до креслото и седна. Извъртя леко касетофона и каза: — Прекрасен уред, наистина… е, да продължавам тогава. Трябва да разбереш, че тогава изпитвах единствено копнеж да бъда разбран от Бабет. Той беше по-силен от всяко друго желание, обзело ме тогава… може би с изключение на жаждата за… кръв. Този копнеж беше толкова силен, че ме караше да осъзная напълно собствената си самота. Когато бях говорил с нея преди, бях постигнал някакво директно, макар и кратко общуване, което беше така просто и задоволяващо, като да хванеш някого за ръка. Да я стиснеш и да я пуснеш нежно. Да сториш това в миг на огромна нужда, в миг на страдание. Но сега ние бяхме противници. За Бабет аз бях чудовище. Това ме изпълваше с ужас и аз бях готов на всичко, за да я убедя в противното. Казах ѝ, че съветите, които съм ѝ дал, са били правилни, а никоя повеля от Дявола не може да доведе до добро.

— Зная! — отвърна тя, но с това само искаше да ми покаже, че не вярва на мен повече, отколкото на самия Дявол. Приближих се към нея и тя отстъпи веднага. Вдигнах ръка и тя се сви до колоната на верандата.

— Добре! — въздъхнах аз, обзет от ужасен гняв. — Но тогава защо ми помогна снощи? Защо дойде при мен сама?

В този миг видях на лицето ѝ лукавство. За всичко това си имаше някаква причина, но тя не възнамеряваше да ми я разкрие. За нея беше невъзможно да говори с мен открито, да ми позволи общуването, което желаех. Изведнъж почувствах умора. Нощта преваляше и аз видях как Лестат се промъкна в избата, където бяхме спали, за да извади ковчезите ни. Време беше да си тръгвам… и да се напия с кръв. Но не това ме караше да се чувствам изтощен. Нещо друго, нещо много по-лошо. Изведнъж видях тази нощ като една от хилядите нощи, безкраен нощен свят, нощ, преливаща в нощ — влудяваща поредица, чийто край не се виждаше; безкрайна нощ, в която бродех сам под студени и бездушни звезди. Мисля, че тогава се извърнах от Бабет и закрих очи с ръцете си. Бях много слаб и угнетен. Може би неволно съм издал и някакъв звук. Изведнъж се оказах съвсем сам сред пуст нощен пейзаж, а Бабет беше само илюзия. Тогава видях възможност, за която не се бях сещал преди, възможност, от която бях бягал, докато се взирах в света със сетивата на вампир, опиянен от цветовете и формите, от звуците и песните, от безкрайните им смешения. Бабет се движеше, но аз не обърнах внимание на това. Вадеше нещо от джоба си; чух звънтенето на голямата халка с ключовете, когато тя тръгна към стълбите. Нека си върви, помислих си.

— Дяволско създание! — прошепнах. — Махни се от мен, Сатана — повторих аз думите ѝ. И се извърнах да я видя. Тя стоеше като вкаменена на стъпалата и ме гледаше с подозрение. После, без да откъсва поглед от мен, взе един фенер от стената и го стисна, сякаш беше скъпоценност.

— Значи мислиш, че съм пратеник на Дявола? — попитах я аз.

Тя бързо хвана куката на фенера с лявата си ръка, прекръсти се с дясната и прошепна нещо на латински. Лицето ѝ пребледня и веждите ѝ се вдигнаха учудено, когато стана ясно, че молитвата няма никакъв ефект върху мен.

— Да не очакваше да се разтворя в дим? — попитах аз.

Приближих се към нея, вече я чувствах съвсем чужда.

— И къде очакваш да отида? Къде? В преизподнята, откъдето съм изпълзял? При Дявола, който ме е изпратил? — Стоях в подножието на стълбите. — Ами ако ти кажа, че не знам нищо за Дявола. Ако ти кажа, че не знам дали изобщо съществува!

Но именно Дявола бях видял в мислите си; именно за него мислех сега. Извърнах се от нея. Тя не ме чуваше, както ти ме чуваш сега. Тя не слушаше. Вдигнах поглед към звездите. Лестат беше готов, знаех го. Сякаш от години ме чакаше в каретата. Сякаш и Бабет стоеше на стълбите от години. Изведнъж ме обзе странното усещане, че брат ми е до мен, и то също от векове. Чух го да ми говори с нисък развълнуван глас, казваше ми нещо крайно важно, а аз не можех да го разбера, защото говореше много бързо. Думите му звучаха като тропот на плъхове по гредите на огромна къща. Тогава се чу някакво изскърцване и лумна светлина.

— Не знам дали ме изпраща Дяволът, или не! Не знам какво представлявам! — изкрещях аз на Бабет и собственият ми глас ме оглуши. — Аз ще живея до края на света, а дори не знам какво представлявам!