Ан Райс - Интервю с вампир

— И каква утеха ще ти донесе това? — попитах го. — Наричаш мен идиот, но всъщност ти си идиотът. Нима мислиш, че не знам защо ме превърна във вампир? Защото не можеш да се справяш сам, не се справяш и с най-простите неща. От години аз се грижа за всичко, а ти само знаеш да се правиш на велик. Вече няма на какво да ме научиш. Нямам нужда, нито полза от теб. Ти си този, който се нуждае от мен, и ако докоснеш и един от робите на Френие, ще се отърва от теб. Това ще означава война между нас и няма нужда да ти обяснявам, че съм хиляди пъти по-умен от теб. Ще правиш каквото ти казвам.

Е, това определено го стресна. Той веднага обяви, че може да ме научи на още много неща, че още не знам нищо за начините, по които може да умре един вампир, за хората, чието убийство може да ми донесе смърт, за местата по света, където не бива да ходя, и прочее глупости, които едва изтърпях. Но нямах време да се разправям с него. Къщата на надзирателя на Френие светеше; той се опитваше да успокои избягалите при тях роби, както и своите. Пък и огънят в Поант дю Лак още се виждаше на хоризонта. Бабет вече беше облечена и беше изпратила карети в моята плантация, както и роби, за да изгасят огъня. Изплашените бегълци от Поант дю Лак бяха отделени от останалите и засега още никой не приемаше разказите им на сериозно. Бабет знаеше, че се е случило нещо ужасно, и подозираше, че става дума за убийство, но не и за нещо свръхестествено. Открих я в кабинета ѝ, където пишеше за пожара в дневника на плантацията. Вече почти се зазоряваше. Имах само няколко минути да я убедя да ми помогне. Заговорих веднага, като ѝ казах да не се обръща, и тя ме изслуша спокойно. Обясних ѝ, че ми трябва стая, в която да си почина.

— Никога не съм те наранявал. Сега те моля да ми дадеш ключ и да ми обещаеш, че никой няма да влезе в стаята до вечерта. Тогава ще ти кажа всичко.

Бях на ръба на отчаянието. Небето изсветляваше. Лестат чакаше в овощната градина с ковчезите.

— Но защо дойде при мен? — попита тя.

— А защо не? — отвърнах аз. — Нима не ти помогнах, когато имаше голяма нужда от съвет, когато беше сама и трябваше да се погрижиш за зависимите и слабите? Нима не ти дадох на два пъти добър съвет? Нима оттогава не си щастлива? — Виждах фигурата на Лестат на прозореца. Той изпадаше в паника. — Дай ми ключ от някоя стая. Погрижи се никой да не ни приближава до вечерта. Кълна се, че никога няма да те нараня.

— А ако не го направя… ако вярвам, че си пратеник на Дявола! — каза тя и понечи да извърне глава. Аз бързо посегнах към свещта и я угасих. Тя ме видя да стоя с гръб към сивеещите прозорци.

— Ако не ми дадеш ключ и ако решиш, че съм дявол, ще умра — казах аз. — Дай ми ключа. Мога да те убия на мига, ако поискам, не разбираш ли?

Приближих се към нея и ѝ се показах. Тя ахна и се отдръпна назад, като се хвана за облегалката на стола си.

— Но няма да го направя. По-скоро бих умрял, отколкото да те убия. И ще умра, ако не ми дадеш ключ за някоя стая.

И тя го направи. Не знам какво си мислеше, но ми даде ключ за един от килерите на приземния етаж, където беше складирано вино. Сигурен съм, че видя как двамата с Лестат внасяме ковчезите. Аз бързо заключих вратата и сложих резето. Когато се събудих вечерта, Лестат вече беше станал.

— Значи тя е спазила думата си — отбеляза момчето.

— Да. Само че беше направила и още нещо. Остави ни да се заключим вътре, но ни заключи и отвън.

— А беше ли чула историите на робите?

— Да, беше ги чула. Лестат първи разбра, че сме заключени отвън, и побесня. Беше решил да замине за Ню Орлиънс възможно най-скоро. Бе изгубил доверие в мен.

— Имах нужда от теб, докато беше жив баща ми — каза той, като отчаяно се опитваше да се измъкне от стаята. Но тя беше като тъмница. — Вече не смятам изобщо да се занимавам с теб, да знаеш.

Той дори не смееше да ми обърне гръб. Седях и се опитвах да доловя някакви гласове от стаите горе. Исках той да замълчи, нямах намерение да му доверявам чувствата си към Бабет или пък надеждите си.

Мислех и за още нещо. Ти ме попита за чувствата и дистанцираността. Един от аспектите на това да бъдеш дистанциран и едновременно да чувстваш, че можеш да мислиш за две неща едновременно. Можеш да мислиш за това, че не си в безопасност и сигурно ще умреш, и за нещо много абстрактно и отвлечено. Точно така беше и с мен. В този момент аз мислех колко прекрасно можеше да е приятелството ми с Лестат; колко малко пречки щеше да има пред него и колко много можехме да споделим. Вероятно близостта до Бабет ме караше да се чувствам така, защото как иначе можех да я опозная в цялост, освен по единствения възможен начин — като отнема живота ѝ, за да се слея с нея в прегръдката на смъртта, когато душата ми стане едно със сърцето и го подхрани. Душата ми обаче искаше да познава Бабет, без да се налага да я убивам, без да ѝ отнемам последния дъх, последната капка кръв. Но виж, с Лестат можехме да се опознаем, стига да беше човек с характер, стига да имаше поне малко разум. Спомних си думите на стареца — че Лестат е бил изключителен ученик, че е обичал книгите. Аз познавах само онзи Лестат, който се подиграваше на моята библиотека и я наричаше „купчина прах“, присмиваше ми се заради любовта ми към четенето и съзерцанието.