Ан Райс - Интервю с вампир

— Иди при него и кажи, че му прощаваш, прощаваш му, че те е отвел от училище, когато си бил дете. Кажи му го сега.

— Какво? — Лестат изкриви лице така, че то заприлича на череп. — Отвел ме е от училище! — Той протегна ръце и изрева от отчаяние. — Проклет да е! Убий го!

— Недей — казах аз. — Прости му. Или го убий сам. Хайде, върви. Убий собствения си баща.

Старецът молеше да му кажем за какво говорим и извика:

— Синко, синко.

Лестат започна да подскача като обезумял Румпелщилцхен.

Отидох до прозореца и погледнах между завесите. Виждах и чувах робите, които обграждаха къщата. Сенчести фигури се приближаваха все повече и повече.

— Ти беше Йосиф сред братята си — каза старецът. — Най-добрият сред тях. Но как можех да знам това? Чак когато замина, разбрах, чак когато минаха толкова много години и те не можеха да ми осигурят нито утеха, нито спокойствие. После ти се върна и ме отведе от фермата. Но всъщност не беше ти. Не беше моето момче.

Обърнах се към Лестат и почти го завлякох до леглото. Никога не съм го виждал така слаб и в същото време така вбесен. Той ме отблъсна и коленичи до възглавницата, като ме изгледа кръвнишки. Аз стоях решително до него и му прошепнах: „Прости му!“.

— Всичко е наред, татко. Почивай в мир. Не тая нищо срещу теб — каза той с тънък и задавен от гняв глас.

Старецът извърна глава на възглавницата и прошепна нещо с облекчение. Лестат обаче вече го нямаше. Поспря за миг на прага, вдигнал ръце над ушите си.

— Те идват! — прошепна и се обърна бързо към мен. — Хайде, направи го, по дяволите!

Старецът така и не разбра какво се случи. Не се събуди повече от унеса си. Изсмуках толкова кръв, колкото да му помогна да умре, но без да засищам мрачния си глад. Не можех да понеса тази мисъл. Знаех, че не би имало значение дали тялото ще бъде намерено така, защото вече ми беше дошло до гуша от Поант дю Лак и Лестат, както и от цялата история с проспериращия плантатор. Щях да подпаля къщата и да живея с богатството, което бях инвестирал под много имена, подготвяйки се точно за този момент.

В това време Лестат преследваше робите. Той щеше да остави такова опустошение след себе си, че никой да не може да разкаже какво се е случило тази нощ в Поант дю Лак. Аз хукнах след него. Преди жестокостта му беше неразбираема за мен, но сега и аз забивах зъби във всеки от бегълците, когото срещах. Лесно ги настигах, защото те тичаха немощно, щом видеха сянката на смъртта или на лудостта. Мощта на вампира е непобедима, затова робите хукнаха във всички посоки. Аз изтичах обратно до къщата и я подпалих.

Лестат ме настигна с подскоци.

— Какво правиш? — изкрещя той. — Полудя ли!

Но вече нямаше начин да угасим пламъците.

— Те си отидоха, а ти разрушаваш всичко!

Той се въртеше като обезумял сред крехкия блясък на разкошния салон.

— Вземи си ковчега — казах му аз. — До изгрев има три часа!

Къщата скоро се превърна в погребална клада.

— Огънят може ли да ви нарани? — попита момчето.

— О, определено! — отвърна вампирът.

— Вие в параклиса ли се върнахте? Там беше ли безопасно?

— Не. В никакъв случай. Около петдесет и пет роби се бяха разбягали из околността. Много от тях не биха искали да живеят като бегълци, затова бяха отишли при Френие или на юг към плантацията Бел Жардан, надолу по реката. Нямах никакво намерение да прекарвам нощта в моята плантация. Но и нямаше много време да ида другаде.

— Ами онази жена, Бабет? — попита момчето.

Вампирът се усмихна.

— Точно така. Отидох при Бабет. Тя живееше в плантацията на Френие с младия си съпруг. Имах достатъчно време да натоваря ковчега си на каретата и да ида при нея.

— А какво стана с Лестат?

Вампирът въздъхна.

— Той дойде с мен. Искаше да отиде в Ню Орлиънс и се опитваше да ме убеди да тръгна с него. Но когато разбра, че възнамерявам да се скрия у Френие, реши да ме последва. Можеше да не се доберем навреме до Ню Орлиънс. Небето вече изсветляваше. Смъртен не би го забелязал, но ние с Лестат го виждахме.

А сега ще ти разкажа за Бабет. Бях я посещавал още няколко пъти. Както ти казах, тя бе скандализирала цялата околност, като управляваше сама плантацията, без мъж, дори без по-възрастна жена. Най-големият ѝ проблем беше, че въпреки финансовия си успех, тя живееше в социална изолация. Беше толкова чувствителна, че богатството не значеше нищо за нея самата; семейството обаче беше много важно. Въпреки че успя да запази плантацията, скандалът я тормозеше неимоверно. Затвори се в себе си. Една нощ аз я посетих в градината. Не ѝ позволих да ме види, но ѝ казах с възможно най-нежния си глас, че съм онзи, който я е посетил и преди. Тогава узнах за живота ѝ и за нейните проблеми.