Ан Райс - Интервю с вампир

Въпреки че успявахме да заблудим близките си, започнаха проблеми със слугите. Те станаха подозрителни; пък и, както вече казах, Лестат убиваше на поразия. Постоянно се говореше за мистериозни смъртни случаи в нашата част от брега. Но мълвата тръгна заради това, което робите бяха видели в нас самите. Една вечер подслушах разговора им, скрит до техните колиби.

Нека първо ти обясня що за хора бяха тези роби. Годината беше едва хиляда седемстотин деветдесет и пета. С Лестат живяхме четири години в относително спокойствие. Аз инвестирах парите, с които той се сдобиваше, купувах земя, апартаменти и къщи в Ню Орлиънс, които отдавах под наем. Самата плантация не носеше големи приходи, за нас тя беше по-скоро прикритие, отколкото инвестиция. Казвам за „нас“. Но не беше така. Никога не приписах нищо на Лестат и всъщност от юридическа гледна точка аз бях още жив. Но през хиляда седемстотин деветдесет и пета робите не бяха като тези, които познаваш от филмите и романите за Юга. Те не бяха облечени в дрипи чернокожи, които говорят английски на диалект. Бяха си африканци. Островитяни. Някои идваха от Санто Доминго. Бяха много черни и напълно чужди на нашата култура. Говореха на африканските си езици и на френски жаргон. Пееха само африкански песни, които караха самите полета да изглеждат някак странни и екзотични и ме плашеха, докато бях жив. Тези роби бяха суеверни и криеха свои собствени тайни и традиции. Иначе казано, африканското в тях беше още живо. Робството беше тяхното проклятие; но те все още не бяха лишени от изконната си същност. Търпяха християнството и простите дрехи, налагани им от френските католически закони, но вечер превръщаха евтините си одежди в пленителни костюми, правеха си украшения от животински кости и парченца метал, които лъскаха така, че да приличат на злато. Техните колиби в Поант дю Лак бяха като чужда страна — по мръкнало те се превръщаха в частица от Африка, в която и най-хладнокръвният надзирател не смееше да навлезе. За вампирите, разбира се, това не важеше.

Поне до една лятна вечер, когато, преминавайки като сянка, аз дочух през отворената врата на колибата на един черен надзирател разговор, който ме убеди, че ние с Лестат се намираме в опасност. Робите знаеха, че не сме обикновени смъртни. Слугините си шушукаха как са ни видели през открехнатата врата да вечеряме над празни чинии, как надигаме празни чаши към устните си, как се смеем, как призрачно сияят лицата ни на светлината на свещите и как си играем с горкия сляп глупак. Бяха видели през ключалките и ковчега на Лестат. Веднъж той пребил една от тях, задето надникнала от верандата през прозореца на стаята му.

— Там няма легло — шепнеха си те и кимаха. — Той спи в ковчег.

Бяха убедени, че знаят какво представляваме. Бяха ме виждали не една и две вечери да се появявам от параклиса, който сега се беше превърнал в обвита с бръшлян съборетина, покрита с цъфтяща глициния през пролетта. През лятото по него цъфтяха диви рози, мъх покриваше старите небоядисани капаци, които никога не се отваряха. Паяци тъчаха мрежите си под каменните арки. Разбира се, аз се преструвах, че ходя там в памет на Пол, но от думите им ставаше ясно, че не вярват на тези лъжи. Сега те ни приписваха не само странните смъртни случаи в нивята и блатата, смъртта на добитъка и конете, но и всички останали странни явления; дори наводненията и гръмотевиците тълкуваха като оръжия на Господ в битката, която той водеше с Луи и Лестат. Но най-страшното беше, че не възнамеряваха да бягат. Смятаха ни за демони, от чиято мощ няма къде да се скрият. Не, те искаха да ни унищожат. А на това събиране, на което бях станал невидим свидетел, имаше и роби от плантацията на Френие.

Това означаваше, че слухът ще плъзне нагоре по речния бряг. Не ми се вярваше цялата област да изпадне в истерия, но не възнамерявах да рискувам. Върнах се бързо в къщата и казах на Лестат, че с нашето прикритие е свършено. Трябваше да се откаже от камшика и лукса на плантатор и да се преместим в града.

Той, разбира се, се възпротиви. Баща му беше смъртно болен и може би нямаше да изкара дълго. Лестат заяви, че няма намерение да бяга заради някакви глупави роби.

— Ще ги избия всичките — каза той спокойно. — По трима, по четирима. Някои ще избягат, но какво от това.

— Говориш глупости. Всъщност и аз искам да се махнеш оттук.

— Искаш да се махна! Ти? — изхили се той. Беше построил кула от карти на масата в трапезарията, и то с едно от най-хубавите ми френски тестета. — Ти си просто един скимтящ страхлив вампир, който се промъква нощем да убива котки и плъхове и се взира с часове в пламъка на свещите, сякаш са хора. Стоиш на дъжда като зомби, докато не станеш вир-вода и не замиришеш на стари дрипи, складирани на тавана. Виж се само, изглеждаш като шашнат идиот в зоологическа градина.