Ан Райс - Интервю с вампир

— На моята възраст ли? — прошепна момчето. Беше се навело напред, облегнато на лакти, за да се взира в очите на вампира, но сега се отдръпна.

— Да — продължи вампирът, сякаш не беше забелязал промяната в изражението му. — За Лестат те олицетворяваха най-голямата загуба, защото се намираха на прага на най-големите възможности в живота. Разбира се, той не осъзнаваше това. Лестат не осъзнаваше нищо. Но аз го разбирах.

Ще ти дам идеален пример за това какво харесваше Лестат. Нагоре по реката от нашето имение се намираше плантацията на Френие — великолепно парче земя, за което се таяха големи надежди, че ще донесе цяло състояние от захар скоро след като бе измислен процесът на рафиниране. Предполагам, знаеш, че захарта се рафинираше в Луизиана. Има нещо иронично в това, че от земята, която обичах, се произвеждаше рафинирана захар. В това имаше повече нещастие, отколкото вероятно осъзнаваш. Рафинираната захар е отрова. Тя е като квинтесенцията на живота в Ню Орлиънс, толкова е сладка, че може да бъде фатална, толкова силно примамлива, че всички други ценности могат да се забравят… Но както казвах, нагоре по реката живееха Френие — голяма стара френска фамилия, която в това поколение бе създала пет млади жени и един млад мъж. Три от младите жени бяха обречени да не се омъжат, но две от тях бяха достатъчно млади и всички зависеха от младия мъж. Той трябваше да управлява плантацията, също като мен, трябваше да уреди браковете на сестрите си, да събере зестрата, и то когато цялото му състояние зависеше от следващата реколта. Трябваше да се пазари, да се сражава и да държи целия материален свят далеч от света на Френие. Лестат реши, че го иска. И когато самата съдба едва не го измами, той полудя. Рискува собствения си живот, за да се добере до момчето, което се замеси в един дуел. Беше обидил млад испански креол на един бал. Не беше кой знае какво, но като повечето млади креоли и този беше склонен да умре за нищо. И двамата бяха склонни да умрат за нищо. Домакинството на Френие беше хвърлено в смут. Трябва да разбереш, че Лестат идеално осъзнаваше това. И двамата бяхме ловували в плантацията на Френие, Лестат — роби, а аз — животни.

— Убивали сте само животни?

— Да. Но ще ти разкажа за това по-късно. И двамата познавахме плантацията, а аз бях изкушен от едно от най-големите удоволствия за вампира — да наблюдавам незабелязано хората. Познавах сестрите Френие, както познавах великолепните розови растения около параклиса на брат ми. Бяха уникални жени. Всяка беше умна колкото брат си, а една от тях, нека я нарека Бабет, беше и много мъдра. И все пак никоя от тях не бе обучена да се грижи за плантацията. Никоя не разбираше дори най-простите финансови дела. Всички бяха напълно зависими от младия Френие и го знаеха. Те бяха заслепени от обичта си към него, от страстната вяра, че ще им поднесе и луната и че всяка съпружеска любов би била само блед отзвук от любовта им към него. Това заслепление беше отчаяние, толкова силно, колкото и волята да оцелееш. Ако брат им загинеше в този дуел, плантацията щеше да се разпадне. Крехката ѝ икономика, бляскавият живот, основан върху дългогодишно ипотекиране на следващата реколта, беше напълно в неговите ръце. Така че можеш да си представиш нещастието и паниката в семейство Френие в нощта, когато младият мъж отиде в града да се дуелира. А сега си представи Лестат, скърцащ със зъби като дявол в някой водевил, защото нямаше да убие лично Френие.

— Значи искаш да кажеш… че си съчувствал на сестрите Френие?

— Напълно — отговори вампирът. — Положението им беше непоносимо. Съчувствах и на момчето. Същата нощ той се заключи в кабинета на баща си и написа своето завещание. Осъзнаваше напълно, че ако падне покосен от рапирата, семейството му ще загине заедно с него. Разкайваше се за станалото и все пак не можеше да направи нищо. Да се откаже от дуела, означаваше не само социална смърт, но вероятно беше и невъзможно. Креолът щеше да го преследва, докато не го принуди да се бие. Когато напусна плантацията в полунощ, той се взираше в лицето на самата Смърт с решимостта на мъж, който може да поеме само в една посока и е готов да извърви пътя си с доблест. Или щеше да убие испанеца, или щеше да умре. Развръзката не можеше да се предвиди, въпреки уменията му. Лицето му изразяваше дълбочината на чувствата му и мъдрост, която не бях виждал по лицата на която и да е от жертвите на Лестат. Тогава проведох първата си битка с моя учител. Възпирах го да убие момчето от месеци, а сега той възнамеряваше да го стори преди испанеца.