Препускахме на коне след Френие на път за Ню Орлиънс — Лестат, за да го настигне, а аз — за да настигна Лестат. Дуелът беше насрочен за четири часа, в началото на блатото, точно пред северната градска порта. Пристигнахме там малко преди четири и почти нямаше да имаме време да се върнем в Поант дю Лак преди изгрев, което означаваше, че животът ни беше в опасност. Бях бесен на Лестат както никога, а той бе твърдо решен да получи момчето.
— Дай му шанс! — настоях аз миг преди да поеме към Френие. Беше посред зима, в тресавището беше студено и влажно. На сечището, където трябваше да се проведе дуелът, се изливаше леден дъжд. Разбира се, аз не се страхувах от тези неща. Не се вкочанявах от студа, нито ме заплашваше болест. Вампирите обаче усещат студа толкова силно, колкото и хората, а кръвта на жертвите им често е богато, чувствено облекчение от този студ. Това, което ме притесняваше онази сутрин, не беше болката, а отличното прикритие на мрака, което дъждът и студът осигуряваха за атаката на Лестат. Френие трябваше само да отстъпи от двамата си приятели към блатото и той щеше да го хване. Аз се спречках с него. Задържах го.
— Но изпитвахте към всичко това равнодушие, отдалеченост?
— Хммм… — въздъхна вампирът. — Да. Но изпитвах и върховен, непоколебим гняв. За мен да се пресити с живота на цяло едно семейство беше върховният израз на презрение и непочтителност, които Лестат можеше да прояви към всичко, което би трябвало да вижда с вампирска задълбоченост. Държах го в мрака, където той съскаше и ме проклинаше, а младият Френие взе рапирата от своя секундант и тръгна по хлъзгавата трева, за да се срещне с противника си. Последва кратък разговор и дуелът започна. Всичко свърши много бързо. Френие рани смъртоносно другото момче със стремителен удар в гърдите. То коленичи кървящо в тревата, като му крещеше нещо. Френие не помръдваше. Беше явно, че не изпитва задоволство. Спътниците му забързаха напред с фенерите си и го подканиха да се прибере възможно най-бързо и да остави умиращия на неговите приятели. Междувременно раненият не позволи на никого да го докосне. Докато групата на Френие се отдалечаваше бавно към конете си, падналият креол извади пистолет. Може би само аз бях в състояние да видя това в плътния мрак. Извиках на Френие, докато тичах към пистолета. Това беше всичко, от което се нуждаеше Лестат. Докато аз се препъвах тромаво и разсейвах Френие, натрупаните години опит и по-високата скорост позволиха на Лестат да го грабне и да го понесе към кипарисите. Съмнявам се, че приятелите му успяха да разберат какво се случи. Пистолетът беше изчезнал, раненият се стовари на земята, а аз се втурнах през почти замръзналото блато след Лестат.
И тогава го видях. Френие беше проснат върху възлестите корени на един кипарис. Ботушите му бяха потънали дълбоко в блатото. Лестат се беше надвесил над него и притискаше ръката му, която още държеше рапирата. Хукнах да издърпам Лестат, но дясната му ръка се стрелна към мен с такава бързина, че дори не разбрах, че ме е ударил, докато не се проснах във водата. Разбира се, докато се изправя, Френие беше мъртъв. Видях го проснат на земята, със затворени очи и спокойно изражение — сякаш спи.
— Проклет да си! — изкрещях аз на Лестат. После се сепнах, защото тялото на Френие започна да потъва в блатото. Водата се издигна над лицето му и го покри изцяло. Лестат ликуваше; дори ми напомни делово, че имаме по-малко от час да се върнем в Поант дю Лак, а накрая се зарече да ми отмъсти.
— Ако животът на плантатор не ми харесваше толкова много, щях да те ликвидирам още сега. Знаеш ли как? Щях да подгоня коня ти към блатото. За теб щеше да остане само да си изровиш гроб и да издъхнеш! — И той препусна към плантацията.
Въпреки че минаха толкова много години, още изпитвам гняв към него, който тече като лава по вените ми. Тогава разбрах какво означава за Лестат да бъдеш вампир.
— Той е бил просто убиец — каза момчето, в гласа му се долавяха емоциите на вампира. — Не е зачитал нищо.
— Не. За него да бъдеш вампир означаваше да можеш да си отмъстиш. Да си отмъстиш на самия живот. За него всяко убийство беше отмъщение. Така че не беше чудно, че не ценеше нищо. Нюансите на нашето съществуване дори не бяха достъпни за него, защото той беше концентриран върху маниакалната нужда да отмъсти на смъртния живот, който беше напуснал. Той гледаше само назад, погълнат от омраза. Изгаряше от завист, нищо не му доставяше такова удоволствие, като да отнема живот; и щом го стореше, оставаше незадоволен. Веднага се втурваше към друго нещо. Отмъстителен, сляп и достоен за презрение. Но аз ти разказвах за сестрите Френие. Беше почти пет и половина, когато стигнах до тяхната плантация. Щеше да се зазори малко след шест, но аз вече бях почти у дома. Промъкнах се на горната веранда на дома им и ги видях — бяха се събрали в салона. Явно не бяха лягали изобщо. Свещите догаряха. Сестрите седяха като оплаквачки и чакаха новини. Всички бяха облечени в черно, както винаги у дома, и в мрака черните им коси се сливаха с роклите. Само лицата им светеха като пет потрепващи привидения — еднакво тъжни, еднакво смели. На лицето на Бабет обаче се четеше и решителност. Сякаш вече беше решила да поеме бремето на брат си, ако той умре. Всъщност тя имаше същото изражение като младия мъж, когато той се отправяше към съдбата си. Но това, което я очакваше, беше почти непосилно. Затова аз сторих нещо, което ме изложи на огромен риск. Показах ѝ се. Помогна ми и играта на светлината. Както сам виждаш, лицето ми е съвсем бяло, гладко и сияещо като мрамор.
Читать дальше