Ан Райс - Интервю с вампир

— Да — кимна момчето и се изчерви. — Много е… много е красиво. Чудех се дали… Какво стана после?

— Чудиш се дали съм бил красив и приживе — каза вампирът. Момчето кимна. — Да, бях. Лицето ми е почти същото като тогава. Само дето приживе не осъзнавах, че съм красив. Животът ме беше оплел в мрежа от дребнави грижи и тревоги. Не се вглеждах внимателно в нищо, дори в огледалото… особено в огледалото. Но ето какво стана. Пристъпих близо до прозореца и оставих светлината да озари лицето ми. Направих го точно когато Бабет гледаше натам. После се отдръпнах.

След секунди всички сестри знаеха, че тя е видяла някакво странно, призрачно създание, а двете робини категорично отказаха да излязат да проверят. Чаках нетърпеливо, защото точно това исках да направят: исках накрая Бабет да вземе свещника от страничната масичка, да запали свещите и да излезе на студената веранда сама, за да провери какво е видяла. Сестрите ѝ се събраха до вратата като ято огромни черни птици. Една от тях говореше през плач, че брат им сигурно е мъртъв и са видели неговия призрак. Разбира се… трябва да разбереш, че Бабет беше достатъчно умна, за да не помисли видяното за халюцинация или привидение. Оставих я да измине цялата веранда, преди да я заговоря. И дори тогава ѝ позволих да види само смътния ми силует до една от колоните.

— Кажи на сестрите си да се приберат — прошепнах ѝ аз. — Нося ти вест за брат ти. Хайде, кажи им. — Тя остана неподвижна за миг и после се опита да ме види по-добре в мрака. — Нямам много време — настоях аз. — За нищо на света няма да те нараня. — И тя се подчини.

Каза на сестрите си, че навън няма нищо и да затворят вратата. Те я послушаха с готовност, както хората слушат своя водач в мигове на отчаяние. Тогава аз пристъпих към светлината, хвърляна от свещника на Бабет. Очите на момчето се разшириха, то сложи ръка на устните си и попита:

— Нима я погледнахте… както погледнахте мен?

— Задаваш въпроса с такава невинност — отбеляза вампирът. — Да, вероятно така съм я погледнал. Само че на светлината на свещ не изглеждам чак толкова неестествен. Не се опитах обаче да се преструвам на човешко същество.

— Нямам много време — казах ѝ аз, — но трябва да ти съобщя нещо много важно. Брат ти се би много храбро на дуела и победи, но това не е всичко… Той все пак умря. Смъртта го издебна подмолно, като среднощен крадец, за когото нито добротата, нито смелостта имат значение. Но аз дойдох да ти кажа и друго. Ти можеш да управляваш плантацията и да я спасиш. От теб се иска само да не се оставиш да те разубедят. Трябва да заемеш мястото на брат си въпреки всякакви протести, приказки или упреци, съвети за порядъчност и здрав разум. Не бива да слушаш никого. Тази земя е същата, каквато е била и вчера, когато брат ти беше жив. Нищо не се е променило. Просто трябва да заемеш мястото му. Ако не го направиш, земята и семейството ти са загубени. Вие ще се превърнете в пет бедни жени, които трябва да преживяват с малка част от онова, което ти би могла да осигуриш. Научи каквото ти е нужно. Не се спирай пред нищо, докато не намериш отговорите. Нека моето посещение сега ти вдъхва кураж. Трябва да хванеш юздите на собствения си живот. Брат ти е мъртъв.

Видях, че е разбрала всяка моя дума. Сигурно щеше да ме разпитва, ако имаше време, но тя вярваше на думите ми, че не разполагам с такова. След това аз впрегнах всичките си умения, за да изчезна така бързо, сякаш се разтапям във въздуха. От градината видях лицето ѝ на верандата — под сиянието на свещите. Видях, че ме търси с поглед в тъмното и се обръща на всички страни. После се прекръсти и влезе при сестрите си.

Вампирът се усмихна.

— По крайбрежието не се чуха никакви слухове за привидението, което се е явило на Бабет Френие. Но след като мина бдението над мъртвия и хората започнаха да говорят за горките изоставени сестри, Бабет скандализира цялата околност, защото реши сама да управлява плантацията. Тя успя да осигури огромна зестра за по-малката си сестра и дори се омъжи след години. А ние с Лестат вече почти не си говорехме.

— Той продължи ли да живее в Поант дю Лак?

— Да. Още не бях сигурен дали ми е казал всичко, което трябва да знам. Пък и постоянно трябваше да се преструваме. Аз например не присъствах на сватбата на сестра си, защото имах „маларийна треска“, която май ме повтори и в сутринта, когато погребаха майка ми. Междувременно всяка вечер с Лестат сядахме на масата със стареца и тропахме шумно с приборите, когато той настояваше да изядем всичко в чиниите си и да не изпиваме виното твърде бързо. Аз страдах от хиляди пристъпи на главоболие, затова приемах сестра си в затъмнената си спалня, завит до брадичката. Умолявах нея и съпруга ѝ да не палят много свещи, защото очите ме болят, докато им поверявах огромни суми пари, за да ги инвестират. За щастие съпругът ѝ беше пълен идиот; безобиден, но все пак идиот, резултат от четири поколения бракове между първи братовчеди.