Но нека ти опиша Ню Орлиънс, какъвто беше тогава, и какъвто щеше да стане, за да разбереш колко простичко живеехме. В Америка нямаше друг такъв град. Ню Орлиънс беше пълен не само с французи и испанци от всички прослойки, които формираха част от необичайната му аристокрация, но по-късно и с всякакви имигранти, най-вече ирландци и германци. Имаше не само чернокожи роби, все още нехомогенни и фантастични в племенните си дрехи и обичаи, но и разрастваща се класа на свободни цветнокожи. Онези великолепни хора с нашата кръв, смесена с кръвта от островите, които създаваха чудесната и уникална каста на занаятчии, художници, поети и всепризната женска красота. Имаше и индианци, които изпълваха пристана в летните дни и продаваха билки и ръчно изработени стоки. А между всички тези прослойки, из тази смесица от езици и цветове, постоянно сновяха хората от пристанището, моряците на корабите, които идваха на огромни вълни, за да похарчат парите си в кабаретата, да купуват красиви жени за една нощ — светли или тъмни, да пируват с най-добрите испански и френски ястия и питиета от цял свят. Към тях, години след моята трансформация, се присъединиха и американците, които изградиха този град край реката, нагоре от стария Френски квартал, с великолепните къщи в гръцки стил, които искряха на лунната светлина като храмове. И, разбира се, плантаторите, вездесъщите плантатори, които идваха в града със семействата си в лъскави возила, за да купуват вечерни рокли, сребро и скъпоценности, да се тълпят по тесните улици по пътя си към старата френска опера и театъра, и катедралата „Сейнт Луис“, от чиито отворени врати над тълпата на Плас д’Арм в неделя долитаха песнопенията на тържествената меса. Химните се издигаха над шума и препирните от френския пазар, над призрачния дрейф на корабите по придошлите води на Мисисипи, които преливаха над нивото на самия Ню Орлиънс така, сякаш корабите се носеха на фона на небето.
Такъв беше Ню Орлиънс — магично и великолепно място за живеене. Място, в което един вампир, облечен богато и преминаващ грациозно през басейните от светлина на газовите фенери, можеше да привлече не повече внимание от стотиците други екзотични създания — ако изобщо го забележеха и някой спреше, за да прошепне зад ветрилото си: „Този мъж… колко е блед, как блести… как се движи. Това е неестествено!“. Град, в който един вампир може да изчезне, преди думите да са се откъснали от устните, в някоя от алеите, където може да вижда като котка, в мрачните барове, в които моряците спят по масите, в големите хотелски стаи с високи тавани, където може да седи самотна фигура, с положени на бродирана възглавничка и завити с дантелена покривка крака, с глава, сведена към мътната светлина на една-единствена свещ. Фигура, която не би видяла голямата сянка, преминаваща по гипсовите цветя на тавана, никога не би забелязала издължените бели пръсти, които се пресягат да угасят немощния пламък.
Градът е забележителен дори само заради това, заради всички онези мъже и жени, които са оставили след себе си някакъв паметник, някаква структура от мрамор, тухли и камък, която още стои. Така че дори когато газените лампи са изчезнали и са нахлули самолетите, а офис сградите са залели пресечките на Канал Стрийт, нещо от красотата и романтиката е останало — вероятно не на всяка улица, но на толкова много, че пейзажът за мен винаги си остава пейзажът от онези години, и когато днес вървя по озарените от звездното сияние улици на Гардън Дистрикт, отново се връщам в онова време. Предполагам, че това е истинската природа на един паметник, независимо дали е малка къща или имение с коринтски колони и ограда от ковано желязо. Паметникът не ти казва, че този или онзи се е разхождал тук. Не, той съхранява онова, което човекът е усещал на дадено място, нещо, което продължава да съществува. Луната все още изгрява над Ню Орлиънс. Докато паметникът съществува, тя ще изгрява. Усещането, поне тук… и там… остава същото.
Вампирът изглеждаше тъжен. Той въздъхна, като че ли се съмняваше в онова, което току-що бе изрекъл.
— Докъде бях? — попита внезапно, като че ли беше леко уморен. — Да, парите. С Лестат трябваше да печелим пари. Да, разказвах ти, че той умееше да краде. Но инвестирането след това бе истински важното. Това, което той придобиваше, трябваше да бъде използвано. Аз продължих сам. Убивах животни. Но ще стигна до това след малко. Лестат убиваше хора през цялото време, понякога по двама-трима на нощ, понякога повече. Можеше да пие от един толкова, колкото да задоволи моментната си жажда и после да се прехвърли на друг. Колкото по-добър беше човекът, както би се изразил той по своя циничен начин, толкова повече му харесваше. Свежо младо момиче беше любимото му начало на нощта; но триумфираше, когато успееше да убие млад мъж. Младите мъже на твоята възраст му харесваха особено много.
Читать дальше