Ан Райс - Интервю с вампир

— Разбираш ли — каза вампирът на момчето, — в този момент за първи път бях напълно и изцяло вампир. Затворих дървените капаци на малките прозорци с решетки и залостих вратата. После се покатерих в ковчега, тапициран със сатен, който проблясваше едва забележимо в мрака, и се затворих в него. Ето как станах вампир.

— И така сте се озовали с друг вампир, когото мразите — завърши момчето след кратка пауза.

— Но трябваше да остана с него — продължи вампирът. — Както ти казах, той имаше надмощие над мен. Беше ми намекнал, че има много неща, които не знам, а трябва да знам, и само той може да ми ги каже. Всъщност основното, на което ме научи, можех да открия и сам. Как можем да пътуваме, например с кораб, като пренасяме ковчезите си под предлог, че съхраняват останките на близки хора, които трябва да бъдат погребани другаде. Как никой не би посмял да отвори такъв ковчег и как можем да ставаме нощем, за да прочистваме кораба от плъхове — такива неща. Показа ми магазините и търговците, които познаваше и които ни приемаха, за да ни облекат по най-изисканата парижка мода, и финансовите агенти, които бяха склонни да се срещат с нас по ресторанти и кабарета. По отношение на тези ежедневни дреболии Лестат беше добър учител. Не мога да кажа какъв е бил приживе и не ме интересува, но по всичко личеше, че е бил от същата прослойка като мен, което не означаваше нищо, освен че правеше живота ни много по-безпроблемен. Имаше безупречен вкус, макар че моята библиотека за него беше „купчина прах“, и често се вбесяваше, като ме видеше да чета книга или да записвам някакви наблюдения в дневника си.

— Това са глупости за смъртни — казваше той и в същото време изхарчи доста от парите ми, за да обзаведе Поант дю Лак толкова великолепно, че дори аз, който не се интересувах особено от пари, се изумих. Харчеше много и за да забавлява посетителите на Поант дю Лак — онези злочести пътници, които идваха по крайречния път на коне или с каляски и молеха за подслон през нощта, като показваха препоръки от други плантатори или чиновници от Ню Орлиънс. Към тях Лестат беше толкова внимателен и любезен, че това облекчаваше дори мен, който иначе бях принуден да седя с него и да търпя покварата му.

— Но той не нараняваше тези мъже, нали? — попита момчето.

— Напротив, често правеше точно това. Но ще ти разкрия една малка тайна, ако разрешиш. Тя се отнася не само за вампирите, но и за генералите, войниците и кралете. Повечето от нас по-скоро биха предпочели да видят как някой умира, отколкото да станат обект на грубост. Странно е… да. Но е напълно вярно, уверявам те. Знаех, че Лестат ловува смъртни всяка нощ. Но не бих търпял да се отнася грозно и непристойно с моето семейство, с моите гости или роби. Той не го правеше. Изглежда се наслаждаваше особено много на посетителите. Но казваше, че не трябва да жалим средства за семействата си. Обграждаше баща си с лукс в абсурдни размери. Старият слепец трябваше непрекъснато да слуша колко изискани и скъпи са завивките на леглото му и робите му и какви вносни драперии са били прикачени на балдахина му, какви френски и испански вина има в избата и колко много продукция произвежда плантацията дори в лоша година, когато на брега се говори за изоставяне на индиговото производство за сметка на захарното. В други моменти обаче, той тормозеше стареца, както вече споменах. Обземаше го такъв гняв, че баща му започваше да хленчи като дете.

— Не се ли грижа за теб повече от царски! — крещеше му Лестат. — Не ти ли осигурявам всичко, което искаш! Спри да цивриш, че искаш да ходиш на църква или при старите си приятели! Това са глупости. Старите ти приятели са мъртви. Защо и ти не умреш и не ме оставиш на мира!

Тогава старецът проплакваше, че всичкият този лукс означава толкова малко на неговата възраст. Че би бил доволен да остане в малката си ферма завинаги. По-късно често ми се искаше да го попитам къде е тази ферма, откъде са дошли в Луизиана, за да намеря някаква следа към вампира, превърнал Лестат. Но не посмях да повдигна този въпрос, за да не го разстроя и да не разгневя Лестат. Тези пристъпи се редуваха с периоди на почти угодническа любезност, когато той носеше на баща си вечеря на поднос и го хранеше търпеливо, като му говореше за времето и за новините от Ню Орлиънс, както и за заниманията на майка ми и сестра ми. Беше очевидно, че между бащата и сина зее огромна пропаст, в образованието и обноските, но как се беше стигнало дотам, не можех да си представя. Успях доста да се дистанцирам от всичко това.