Аз побеснях, не бях на себе си. Настоявах, че сърцето на мъжа още бие, нуждата да се впия отново в него беше непоносима. Прокарах ръце по гърдите му и грабнах китките му. Щях да забия зъби в тях, но Лестат ме изправи на крака и ме зашлеви през лицето. Ударът му беше изумителен. Не беше болезнен по обичайния начин. Беше друг вид сетивен шок, който ме накара да се замая от объркване, да застина безпомощен, опрял гръб в кипариса. Нощта пулсираше в ушите ми с жуженето на безбройните си насекоми.
— Ще умреш, ако правиш така — каза Лестат. — Той ще те отнесе със себе си, ако останеш с него до момента на смъртта. Освен това вече пи твърде много. Ще ти стане зле.
Гласът му беше дрезгав. Исках да се нахвърля отгоре му, но наистина се чувствах зле. Остра болка ме сряза в стомаха, сякаш водовъртеж засмукваше вътрешностите ми. Това беше кръвта, която се смесваше твърде бързо със собствената ми кръв, но тогава още не го знаех. Лестат тръгна в нощта като котка и аз го последвах. Главата ми пулсираше, а болката в стомаха не утихна дори когато стигнахме до къщата.
Седнахме до масата в салона. Лестат редеше пасианс на полираното дърво, а аз го наблюдавах с презрение. Той дърдореше някакви безсмислици. Щял съм да свикна да убивам. Нямало да ми прави впечатление. Не трябвало да допускам това да ме разстрои. Реагирал съм така, сякаш не съм бил спасен от „житейската суета“. Щял съм да свикна с нещата много бързо.
— Наистина ли смяташ така? — попитах го накрая, но отговорът му всъщност не ме интересуваше. Сега разбирах разликата между нас.
За мен актът на убийството беше като катаклизъм, също като пиенето на кръвта от китката на Лестат. Тези преживявания бяха толкова поглъщащи и така промениха възприятията ми за всичко наоколо — от портрета на брат ми на стената в салона до зърването на една звезда през най-високия от френските прозорци, — че не можех да си представя някой вампир да приема това за даденост. Бях променен завинаги, знаех го. И изпитвах почит към всичко, дори към звука от подреждането на картите в блестящите редици на пасианса. Лестат изпитваше обратното. Или може би нищо. Той беше сляп за всичко, като лишен от сетива. Отегчителен като смъртен, банален и нещастен като смъртен, той бърбореше над играта, подценявайки преживяването ми, напълно защитен от опасността сам да изпита нещо. До сутринта разбрах, че напълно го превъзхождам, и фактът, че именно той ми е учител, е печален. Той трябваше да ме преведе през необходимите уроци, ако изобщо имаше други уроци, и се налагаше да търпя отношението му, което по същността си беше оскърбително към самия живот. Изпитвах студенина към него. Не го презирах от висотата на превъзходството си. Просто изпитвах глад за нови преживявания, за нещо красиво и за нещо опустошително като убийството. И разбрах, че ако искам да извлека всичко от достъпните ми преживявания, трябва да впрегна собствените си сили в обучението си. Лестат нямаше да ми е полезен.
Отдавна беше минало полунощ, когато станах и тръгнах към верандата. Голямата луна висеше над кипарисите, а през отворените врати се процеждаше светлината на свещите. Дебелите колони и стените на къщата бяха прясно варосани и летният дъжд бе оставил нощта чиста и блестяща от капчици вода. Наведох се към крайната колона на верандата и главата ми докосна нежните филизи на жасмина, който растеше там в постоянна битка с глициниите. Помислих за това, което се простираше пред мен, в света и във времето, и взех решение да мина през него с внимание и почит, като се уча от всяко нещо по пътя си. И сам не бях сигурен какво точно означава това. Разбираш ли какво имам предвид, когато ти казах, че не исках да се втурвам в преживяването, че това, което изпитвах като вампир, беше твърде силно, за да го пропилея?
— Да — отвърна нетърпеливо момчето. — Прилича на това да си влюбен.
Очите на вампира проблеснаха.
— Точно така. То е като любовта — усмихна се той. — Ще ти опиша моето състояние през тази нощ, за да разбереш, че между вампирите има огромна разлика и как успях да възприема различен подход от този на Лестат. Трябва да разбереш, че не го презирах заради това, че не оценява собствения си опит. Просто не можех да разбера как подобни усещания могат да се пропилеят. Но тогава Лестат направи нещо, което ми подсказа начин да започна обучението си.
Той изпитваше необикновено задоволство от богатството на Поант дю Лак. Красотата на китайския порцелан, в който сервираха вечеря на баща му, му доставяше огромно удоволствие. Харесваше допира на кадифените завеси и проследяваше шарките на килимите с пръст. Сега той взе кристална чаша от един китайски скрин и каза:
Читать дальше