Ан Райс - Интервю с вампир

Лестат изруга и му подаде броеницата.

— Но… — обади се момчето.

— Какво? Струва ми се, че май не ти оставям възможност да си зададеш въпросите.

— Исках да попитам за броеницата. Нали на броениците има кръст?

— О, да, поверието за разпятието! — засмя се вампирът. — Питаш дали се плашим от разпятието?

— Мислех си, че дори не можете да погледнете към него — отвърна момчето.

— Това са глупости, приятелю, пълни глупости. Мога да погледна каквото пожелая. А особено обичам да гледам разпятия.

— Ами поверието за ключалките? Че можете… да станете на дим и да минете през ключалка.

— Ще ми се да можех — засмя се вампирът. — Щеше да е прекрасно. Щях да минавам през най-различни ключалки, за да усещам странните им форми. — Поклати глава. — Това са, как ги наричаха днес… шибани глупости.

Момчето се засмя, но бързо възвърна сериозния си вид.

— Не бива да се притесняваш толкова от мен — каза вампирът. — Какво искаш да питаш?

— Ами коловете, които се забиват в сърцето? — обади се момчето с поруменели бузи.

— И това са глупости — отвърна вампирът. — Шибани глупости — добави, като внимателно артикулира първата дума. Момчето се усмихна. — И освен това нямаме никакви магични сили. Защо не запалиш цигара? Виждам, че носиш кутия в джоба на ризата си.

— О, благодаря ви — зарадва се момчето, сякаш това беше най-прекрасното предложение на света. Лапна една цигара, но ръцете му трепереха така силно, че счупи първата клечка кибрит.

— Позволи на мен — рече вампирът и като взе кутийката, бързо поднесе запалена клечка към цигарата. Момчето всмука дима, без да откъсва очи от пръстите му. Вампирът се отдръпна и дрехите му изшумоляха. После каза:

— В мивката има пепелник.

Момчето нервно стана да го вземе. Втренчи се във фасовете в него, после ги изхвърли в малко кошче за боклук под мивката. Върна се бързо до масата. Пръстите му оставиха влажни следи по цигарата, когато я сложи в пепелника.

— Това вашата стая ли е? — попита момчето.

— Не — отвърна вампирът. — Просто стая.

— Какво се случи после? — попита момчето. Вампирът гледаше дима, който се събираше под крушката на тавана.

— Върнахме се в Ню Орлиънс с голяма бързина. Ковчегът на Лестат беше в една мизерна стая близо до крепостния вал.

— И вие влязохте в ковчега?

— Нямах избор. Молех Лестат да ме остави в килера, но той се засмя удивен. „Не знаеш ли какво представлява това“ — попита. — Да не би да е магически? Задължително ли е да е с такава форма? — отвърнах аз. Но той отново се засмя. Не можех да понеса мисълта да вляза в ковчега. Докато се припирахме, осъзнах, че всъщност не изпитвам страх. Странно откритие. През целия си живот се бях страхувал от затворени пространства. Роден съм и съм отгледан във френски къщи, с високи тавани и прозорци, които започват от пода. Ужасявах се от мисълта да бъда затворен. Чувствах се неприятно дори в изповедалнята в църква. Това си е нормален човешки страх. А тогава, докато спорех с Лестат, осъзнах, че вече не изпитвам това чувство. Просто си го спомнях. Бях се вкопчил в него по навик, заради невъзможността да осъзная настоящата си великолепна свобода.

— Държиш се ужасно — каза накрая Лестат. — А вече се зазорява. Заслужаваш да те оставя да умреш. Ще умреш, това е сигурно. Слънцето ще разруши кръвта, която ти дадох, във всяка тъкан, във всяка вена. Изобщо не би трябвало да се страхуваш от ковчега. Приличаш на човек, който е изгубил крак, но все още настоява, че изпитва болка в него.

Това определено беше най-позитивното и най-интелигентно нещо, което Лестат е изричал в мое присъствие. То веднага ме отрезви.

— Ето, аз влизам в ковчега — каза ми той с презрение, — ти ще легнеш отгоре ми, ако имаш поне капка разум.

И аз го направих. Легнах с лице към него, напълно объркан от липсата на страх, но отвратен от близостта си с този красив и пленителен мъж. Той затвори капака, а аз го попитах дали съм напълно мъртъв. Цялото ми тяло потръпваше, всичко ме болеше.

— Не, не си — отвърна ми той. — Когато умреш напълно, ще видиш и ще чуеш, че се случва, но няма да почувстваш нищо. Довечера ще си мъртъв. Сега спи.

— Така ли стана? Вие… мъртъв ли се събудихте?

— Да. Бих казал, променен. Както виждате, аз съм жив. Тялото ми беше мъртво. Минава известно време, преди да се изчистиш напълно от течностите и вече нямаш нужда от тях, но тогава бях мъртъв. Щом осъзнах това, се разделих с още една човешка емоция. Първото, което ми стана пределно ясно, още докато се вмъквахме в ковчега, беше, че никак не харесвам Лестат. Все още не бях съвсем като него, но и бях много по-близо до него, отколкото преди смъртта си. Не мога да ти обясня много ясно това по очевидната причина, че си още жив. Няма да разбереш. Но преди да умра Лестат беше най-невероятното и пленително същество, което бях виждал. Изтръскай пепелта от цигарата, ще падне.