Ан Райс - Интервю с вампир

Момчето понечи да отговори, но само поклати глава.

— Не… Всъщност да, разбирам. Искам да кажа, че…

— Разбира се. — Вампирът извърна поглед.

— Чакай! — извика момчето. — Касетата почти свърши. Трябва да я обърна. Вампирът го гледаше търпеливо как вади и обръща касетата.

— Какво стана после? — попита момчето. Лицето му беше обляно в пот и той я попи с носната си кърпа.

— Вече виждах като вампир — каза вампирът. Изглеждаше някак разсеян. После се съвзе и продължи: — Лестат стоеше в подножието на стълбите и аз го видях така, както не бих могъл да го видя преди. Преди това ми изглеждаше много блед, толкова блед, че нощем почти светеше. А сега го виждах изпълнен с живот, пълнокръвен: той сияеше. Тогава забелязах, че не само той изглежда променен, всичко беше различно. Сякаш за първи път виждах цветовете и формите на нещата. Бях толкова запленен от копчетата на черното палто на Лестат, че не можех да откъсна поглед от тях. Той започна да се смее, а аз чух смеха му както никога преди. Все още долавях ударите на сърцето му, а ето, че дойде и този металически смях. Догонването на двата звука беше объркващо, като смесващ се ек на камбани. Докато се науча да разграничавам звуците, те все се припокриваха, различими, но смесени. Засилващ се, звънлив смях. — Вампирът се усмихна от удоволствие. — Камбанен звън. „Престани да гледаш копчетата ми — каза Лестат. — Иди сред дърветата. Изкарай останалата в теб човешка нечистотия и гледай да не се влюбиш дотолкова в нощта, че да се изгубиш.“ Това, разбира се, беше мъдро нареждане. Когато видях лунното сияние по плочите, бях така очарован, че сигурно съм го съзерцавал цял час. Подминах параклиса на брат си, без дори да се сетя за него, и застанах сред тополите и дъбовете. Чувах нощта като хор на шептящи, зовящи ме жени. Тялото ми обаче още не беше напълно променено и щом свикнах донякъде със звуците и гледките, всичко започна да ме боли. Всички човешки телесни течности напираха да излязат от мен. Бях мъртъв като човек, но жив като вампир. И с пробудените си сетива аз първо изпитах дискомфорт от човешката си смърт, а после дори страх. Хукнах назад и изкачих стълбите към салона, където Лестат вече преглеждаше документите на плантацията, разходите и приходите за изминалата година.

— Ти си богат човек — каза ми той, щом влязох.

— Нещо се случва с мен — изкрещях аз.

— Просто умираш; не се прави на глупак. Имаш ли газени лампи? Имаш толкова пари, а не си купил китова мас. Донеси ми онзи фенер.

— Умирам! — извиках аз. — Как така умирам?

— Случва се на всички — отвърна той с безразличие.

Като се замисля, още го мразя заради това. Не само защото бях изплашен, а и защото можеше да ми обясни какво ме чака. Можеше да ме успокои и да ми каже, че имам възможност да стана свидетел на собствената си смърт, и то да изпитам удивление, като от лунната нощ. Но той не го направи. Лестат не беше вампир като мен. Не беше.

Вампирът не каза това като самохвалство, сякаш наистина му се искаше да не беше така. Въздъхна и продължи:

— Умирах бързо, бързо се топеше и страхът ми. Жалко, че не проследих внимателно смъртта си. Лестат беше пълен идиот. Започна да крещи:

— По дяволите! Не съм ти подготвил нищо! Какъв глупак съм само!

Изкушавах се да му отвърна, че наистина е глупак.

— Тази сутрин ще трябва да си легнеш с мен. Не съм ти приготвил ковчег. — Вампирът се засмя. — Споменаването на думата „ковчег“ събуди такъв ужас в мен, че вероятно в този миг изпитах целия ужас, на който бях способен. После остана само лекото притеснение от мисълта, че ще споделям един ковчег с Лестат. Той беше отишъл в спалнята на баща си, за да му каже, че ще се върне вечерта.

— Но къде отиваш, какъв е този странен график! — настояваше старецът, а Лестат започваше да се изнервя. Преди това се отнасяше внимателно с баща си, почти непоносимо внимателно, но сега се разгневи.

— Грижа се за теб, нали? Ето, осигурих ти къща, каквато не си и сънувал! Ако искам да спя цял ден и да пия цяла нощ, ще го направя!

Старецът започна да плаче. Единствено странното ми състояние и необичайното изтощение, което чувствах, ми попречиха да изразя неодобрението си. Гледах цялата сцена през отворената врата, омагьосан от багрите на покривката на леглото и хилядите цветове по лицето на стареца. Сините му вени пулсираха под сиво-розовата плът. Дори жълтевината на зъбите му ми хареса; бях почти хипнотизиран от извитата му устна.

— Какъв син имам само! Какъв син! — проплака той, без да подозира, че този реторичен въпрос всъщност има ужасен отговор. — Добре тогава, върви. Знам, че имаш държанка някъде. Ходиш при нея, когато мъжът ѝ отиде на работа. Дай ми броеницата. Къде ми е броеницата?